Знаеше, че посланието му ще стигне до когото трябва в Кагама. Световните медии бяха друго нещо. За отегчените зрители на Запад само забавленията имаха стойност. А борбата за национално освобождение не беше забавление. Халифа познаваше манталитета на западняците, тъй като беше живял известно време сред тях. Повечето от последователите му бяха невежи хора, които бяха заменили плуговете си за мечове. Те никога не се бяха качвали на самолет и не знаеха нищо за света с изключение на онова, което чуваха по цензурираните предавания на радиостанциите в Кагама.
Халифа уважаваше тяхната искреност и невежество. За разлика от тях той имаше богат опит и така трябваше да бъде: за разрушаването на господарската къща бяха необходими господарски инструменти. След като завърши колеж в университета в Хайдерабад, той следва две години инженерство в университета в Мериленд. Беше живял, както обичаше да се изразява, в сърцето на мрака. Докато учеше в Съединените щати, Халифа — тогава се подвизаваше под името Ахмад Табари — разбра как хората на Запад възприемат останалата част на света. Той се сблъска с мъже и жени, които живееха в свят на богатство и привилегии, където борбата се свеждаше до това кой ще има контрол върху „дистанционното управление“, а най-голямата опасност, която ги грозеше, беше скуката. За тях места като Анура или Шри Ланка, или Ливан, или Кашмир, или Мианмар (Бирма) бяха метафори, емблеми за варварството на незападните народи. Западът бе благословен с даровете на забравата — за своето съучастничество, за факта, че собственото му варварство бе в основата на всяко друго.
Западняци! Знаеше, че за мнозина от последователите му те си оставаха абстрактни, призрачни и дори демонични. За Халифа обаче не бяха ни най-малко абстрактни: той можеше да си ги представи, да ги почувства, защото вече го бе правил. Знаеше как миришат. Спомняше си например отегчената съпруга на един от заместник-деканите в университета. На една сбирка, организирана от администрацията за чуждестранните студенти, тя го предразположи и той й разказа за трудния си живот. Докато говореше, забеляза как очите й се разшириха, а бузите й пламнаха. Беше към края на трийсетте, руса и умираща от скука. Удобното й съществуване се бе превърнало в клетка за нея. Този най-обикновен разговор до купата с пунш бе последван по нейно настояване от среща на чаша кафе на другия ден, а после и от нещо повече. Прехласваше се по неговите разкази за насилието, за прогореното му с цигара тяло, привличаше я със своята екзотичност и с драмата на живота си. Когато й спомена, че бяха прикачвали електроди към половите му органи, тя бе ужасена и едновременно с това запленена. А има ли трайни последици? — попита го тя съвсем сериозно. Той се присмя на зле прикрития й интерес и й отвърна, че с огромно удоволствие би й позволил да провери сама. Съпругът й със зловонния си дъх и смешна патешка походка нямаше да се прибере в близките няколко часа.
През този следобед Ахмад извърши салат — ритуална молитва със соковете на нейното тяло, които още усещаше по пръстите си. За молитвено килимче му послужи малката възглавничка.
През следващите седмици се вмъкна като неканен гост сред западния разгул, което му принесе полза като всичко останало, което научи в Мериленд. Покори още много женски сърца или беше покорен от тях, а никоя от любовниците му не знаеше за останалите. Те говореха с отвращение за разглезения си живот, но никоя дори не помисляше да напусне позлатената си клетка. Развратните белокожи кучки наблюдаваха с половин око върху синкавите телевизионни екрани събитията по света с лекотата, с която размахваха пръстите на ръцете си, за да изсъхне лакът върху маникюра им. Всичко, което се случваше, американската телевизия свеждаше до петнайсетсекундни репортажи: късчета от човешко нещастие между подробни предавания за нови диетични храни или за застрашени домашни любимци, или предупреждения за скъпи играчки за деца, които са опасни за здравето им, ако ги лапат. Колко богат беше Западът в материално отношение и колко беден духом! Беше ли Америка маяк за другите народи? Дори да беше така, този фар насочваше останалите съдове към плитчините!
Когато двадесет и четири годишният студент се завърна в родната си земя след дипломирането, чувството му за справедливост бе изострено до краен предел. Колкото по-дълго продължава несправедливостта, толкова по-голяма ставаше. А единственото лекарство срещу насилието беше още по-голямото насилие.
Янсън прекара следващите часове в преглеждане на досиетата. Изслуша също кратките доклади на четиримата сътрудници на Марта. Много от фактите му бяха известни. Някои от анализите дори съвпадаха с анализите, които беше изпращал от Калиго преди повече от пет години. Преди две нощи бунтовниците бяха превзели бази на армията, бяха прочистили пропускателните пунктове и бяха поели контрола над провинция Кена. Явно всичко е било внимателно обмислено предварително, включително искането им преговорите да се състоят в провинцията. В последното си комюнике ФОК беше заклеймил делегацията на Кагама, обявявайки членовете й за предатели, които действали на своя глава. Беше, разбира се, една от многото им лъжи.