Имаше съвсем малко нови факти. Ахмад Табари, когото наричаха Халифа, си беше осигурил подкрепата на населението през последните няколко години. Някои от програмите му за изхранване на хората му бяха спечелили привърженици дори сред хиндуистките селяни. Бяха му лепнали прякора Унищожителя не толкова заради склонността му да убива цивилни, колкото заради образователната кампания против чумата, която бе започнал. В районите, контролирани от ФОК, бяха взети строги мерки за унищожаване на едрия индийски плъх — местен вредител, който беше особено опасен за птиците и житото. Всъщност кампанията на Табари бе мотивирана от древно поверие. В неговия род смятаха едрия индийски плъх за символ на смъртта. Независимо от това колко стихове от Корана бе усвоил Ахмад Табари, примитивното табу бе оставило дълбок отпечатък върху психиката му.
Не психологическите, а физическите факти привлякоха цялото внимание на Янсън. През следващите два часа той проучи в подробности топографските карти, цветните сателитни снимки на отделните етапи от настъплението на бунтовниците и стари планове на крепостта, която беше принадлежала в колониалната епоха на генерал-губернатора — постройката върху Хълма на Адам, наричана от холандците Стеенпалейс, Каменния дворец.
Отново и отново се взираше в нагънатия релеф на Хълма на Адам и в плановете на сградата. Неизбежно се налагаше едно заключение. Ако правителството на САЩ бе отказало да изпрати „тюлените“, политическите съображения бяха само част от обяснението. Останалата част бе опасението, че една подобна операция нямаше почти никакви шансове за успех.
Сътрудниците на Ланг също го знаеха. Виждаше го изписано на лицата им: те искаха от него да изпълни мисия, обречена още в началото. Но явно никой от тях не смееше да сподели това с Марта Ланг. Или й бяха казали, но тя не бе пожелала да повярва. Личеше си, че смяташе Питър Новак за човек, за когото си струваше да умре. Беше готова да даде живота си за него, а хора като нея не се колебаеха да жертват и живота на други при подобни ситуации. И все пак имаше ли право да я съди? Случваше се често американците да жертват живота си в името на смехотворни цели. Във Виетнам бяха възстановявали десетки пъти моста над Дак Нде с пълното съзнание, че ще бъде разрушен, докато настъпи утрото. Питър Новак беше голяма личност. Мнозина дължаха живота си на него. И макар да се опитваше да не мисли за това, Янсън беше един от тях.
Ако хората не смееха да рискуват живота си да спасят един такъв апостол на просвещението, какво говореше това за идеалите за мир и демокрация, на които Новак бе посветил собствения си живот? Екстремистите се присмиваха на западняците и на лековатото им отношение към собствените им вярвания, а не беше ли това причината, поради която Янсън се оттегли?
Янсън се изправи на стола си. Сигурно имаше някакъв начин.
— Имаме нужда от самолет, лодки и преди всичко от добре обучени хора — каза той на Ланг.
Тонът му се промени рязко — от делови, докато разпитваше за информацията, с която разполагаха, на заповеднически. Стана от стола и се заразхожда мълчаливо. Най-важният фактор за успеха на операцията бяха хората, а не техниката.
Марта Ланг погледна останалите очаквателно. За миг отчаянието в очите й изчезна.
— Говоря за екип от опитни професионалисти — каза той. — От най-висок калибър. Трябва да са хора, които и преди са работили заедно и с които съм работил. Хора, на които мога да разчитам. Нямаме време да се обучават тепърва.
Припомни си лицата на редица хора. Образите им минаха през главата му като моментални снимки. Прецени наум по какви критерии да направи подбора и накрая се спря на четирима души. С всеки от тях бе работил при предишната си служба. Усещаше, че на всеки от тях може да повери живота си, а и в някаква степен всеки един от тях му дължеше живота си. Това бяха хора, които не биха забравили своя дълг. Държавният департамент можеше да диша по-леко. Даде на Ланг списъка.
Четирима мъже от четири различни държави. Изведнъж Янсън плесна върху масата.
— Исусе! — викна той. — Какви ги върша. Налага се да задраскате последното име в списъка, Шон Хенеси.