— Мъртъв ли е?
— Не е мъртъв. Зад решетките е. В затвора „Уърмуд Скръбс“ във Великобритания. Преди няколко месеца го задържаха за притежаване на оръжие. Подозират го, че е член на ИРА.
— А той от ИРА ли е?
— Не, вече не. На шестнайсетгодишна възраст е симпатизирал на групировката, но военната полиция не е заличила досието му от архива си. Истината е, че работеше за „Сандлайн Лимитид“ и се грижеше за сигурността на бизнеса им в Демократична република Конго.
— Той ли е най-добрият за работата?
— Бих излъгал, ако ви отговоря, че не е.
Ланг натисна няколко бутона върху нещо, което приличаше на телефонна конзола, и вдигна слушалката до ухото си. Минаха шейсет дълги секунди. Накрая се свърза:
— Сър Ричард, ако обичате.
Явно набраният от нея номер не беше достъпен за всеки. Очевидно не се налагаше да обяснява на човека, който вдигна от другата страна, който и да беше той, че става дума за нещо спешно. Това явно се подразбираше. Без съмнение проверката включваше както анализ на гласа, така и проследяване на поста, от който бе дошло позвъняването.
— Сър Ричард — каза тя, а тонът й сякаш се бе поразмразил малко, — имам името на един затворник от „Уърмуд Скръбс“ — Шон Хенеси, пише се с двойно ен и с двойно ес. Затворен е преди около три месеца. Статутът му е: обвинен, неосъден, очаква съдебен процес.
Очите й потърсиха Янсън за потвърждение и той кимна.
— Необходимо ни е веднага да бъде освободен и натоварен на самолет на… — тя направи пауза, за да помисли. — Самолетът ще чака на летище „Гетуик“. Качете го веднага на борда. Обадете ми се след четирийсет и пет минути, за да ме уведомите за часа на кацането.
Янсън поклати глава в почуда. Явно „сър Ричард“ беше Ричард Уайтхед, директорът на британската следствена служба. Но онова, което направо го сащиса, бе хладният, почти заповеднически тон, с който му говореше. На Уайтхед бе наредено да звънне и да я уведоми не дали молбата й може да бъде изпълнена, а кога ще бъде изпълнена. Като дясна ръка на Новак тя очевидно бе добре известна сред политическите елити в света. Той се притесняваше, че анурийските му врагове имат огромни предимства пред него, но се оказа, че хората на Новак не са лишени от ресурси.
Янсън се възхити на инстинкта за сигурността на операцията, проявен от Ланг. Тя не издаде дестинацията. Самолетът на фондация „Свобода“ на „Гетуик“ щеше само да представи приблизителни сведения за летателния план. Чак когато навлезеше в международното небе, пилотът щеше да узнае мястото за срещата, което Янсън бе определил на архипелага Никобар.
Сега Янсън започна да съставя списъка с нужното военно оборудване заедно с един от помощниците на Ланг на име Джералд Хосчайлд, който бе нещо като специалист по логистика. На всяко искане Хосчайлд отвръщаше не с „да“ или „не“, а с конкретен срок за доставката: дванайсет часа, четири часа, двайсет часа. Времето, за което корабът с оборудването можеше да достигне до мястото на срещата в Никобар.
Беше невероятно лесно, помисли си Янсън. След това си даде сметка защо. Докато организациите за защита на човешките права свикваха конференции, на които обсъждаха проблема за търговията с огнестрелни оръжия в Сиера Леоне или трафика на военни хеликоптери за Казахстан, фондацията на Новак използваше по-директен начин за изземване на пагубните оръжия от пазара: просто ги изкупуваше. Хосчайлд потвърди, че фондацията „Свобода“ наистина изкупува оръжията, складира ги и после ги рециклира като скрап, а военнотранспортните средства префасонира за граждански цели.
След трийсет минути светна зелената лампичка на телефона. Марта Ланг вдигна слушалката.
— Значи е на път? Местоположение — последва пауза, а след това добави: — Тогава ще определим времето за излитане, например след шейсет минути — тонът й омекна. — Много мило от ваша страна. Задължени сме ви. Наистина. Поздравете Джилиън. Липсвахте ни в Давос тази година. Трябва да ви уверя, че Питър скастри премиера ви за това. Да. Да. Ще се справим. До скоро.
Жена на място, помисли си Янсън с възхищение.
— Има голяма вероятност господин Хенеси да ви изпревари за срещата — каза му Марта веднага след като остави слушалката на вилката.
— Ще ми накриви шапката — отвърна Янсън.
През прозорците слънцето се виждаше като златен кръг върху възглавнички от бели пухкави облачета. Макар че летяха към залязващото слънце, времето продължаваше да се изнизва. Ланг погледна часовника си и той осъзна, че тя не се интересуваше колко е часът. Тя отброяваше часовете, които оставаха на Питър Новак. Погледите им се срещнаха. След като се замисли за миг, му каза: