— Каквото и да се случи, искам да ви благодаря за отзивчивостта, която проявихте.
— Няма за какво да ми благодарите — възрази Янсън.
— Вие ни дадохте нещо много съществено — продължи тя. — Дадохте ни надежда.
Янсън се опита да й припомни, че обстоятелствата не бяха никак обещаващи, че има прекалено много рискове и неизвестни. Тя обаче го прекъсна. На този етап на мисията напразните надежди бяха за предпочитане пред никакви.
ТРЕТА ГЛАВА
Спомените му бяха отпреди трийсет години, но си представяше всичко толкова ясно, сякаш се бе случило вчера. Спохождаха го в сънищата му нощем, особено когато на другия ден му предстоеше операция, подхранвани от дълго потискания страх. Всеки път започваха и свършваха на различно място, все едно че бяха кадри от една и съща дълга филмова лента.
В джунглата имаше база. В базата имаше офис. В офиса имаше бюро. Върху бюрото имаше лист хартия.
Беше съобщението за предстояща атака през онзи злощастен ден.
_Възможно ракетно нападение на Виетконг, място на изстрелване с координати АТ384341, между 02,00 и 03,00 часа сутринта. Заседание на политически кадри на Виетконг, Лок Нин, ВТ415341, в 22,00 часа довечера. Опит за проникване на Виетконг, под река Го Ной, АТ404052, между 23,00 и 01,00 часа._
Небрежно струпаната купчина от подобни съобщения върху бюрото на лейтенант Алън Димаръст беше пълна с такива предупреждения. Те се доставяха от информатори на военното разузнаване, което ги изпращаше на свой ред на командването в Северен Виетнам. Всяко от тях имаше буква и номер, по които се оценяваше достоверността им. Повечето от съобщенията бяха със сигнатура Ф/6, което означаваше: надеждност на агента съмнителна, достоверност на съобщението съмнителна.
Съмнителна бе евфемизъм. Информацията се доставяше от двойни агенти, от симпатизанти на виетнамските комунисти, от платени агенти, а понякога просто от селяни, които имаха сметки за уреждане и търсеха лесен начин някой друг да разруши например отводнителния канал на техни съселяни, с които бяха във вражда.
— И въз основа на тия неща трябва да взимам решения кога да организирам бойни акции — каза Димаръст на Янсън и Магайър. — Но това са пълни глупости. Някой очилатко в Ханой ги е написал и ни ги пробутва чрез писарушките в командването. Само че, господа, ние няма да си хабим патроните напразно. И знаете ли откъде знам? — Той взе в ръка тънко листче и го развя като флагче. — Върху тая хартия липсва кръв.
От миниатюрните микрофони на осемпистовия магнетофон звучеше хорал от дванайсети век — едно от малкото неща, към които Димаръст изпитваше страст.
— Искам да ми доведете някой шибан виетнамски куриер — продължи той намръщено. — Не, доведете ми цяла дузина. Ако имат документи в себе си, донесете и тях. С отпечатък от виетнамска кръв. Докажете ми, че военното разузнаване не е недоразумение.
Същата вечер шестима от тях се наместиха върху перилата на гумената лодка „СТАБ“, каквито „тюлените“ използваха за тактически задачи, и се плъзнаха по горещите като в баня води на Хам Луонг. Изминаха широкото една осма от милята корито на реката и доплаваха до крушовидния остров.
— Или се връщате с пленници, или въобще не ми се мяркайте — заповяда им техният командир.
Ако имаха късмет, щяха да го направят. Островът Нок Ло се контролираше от бойците на Виетконг. Напоследък обаче късметът не беше в изобилие.
Шестимата мъже носеха черни дрехи, наподобяващи пижами, като на враговете им. Никакви надписи, никакви нашивки, никакви знаци, че принадлежаха към спецчастите на „тюлените“, още по-малко, че бяха от „дяволите“ на Димаръст. Повече от два часа си прокарваха път през гъстата растителност на острова, внимавайки и за най-малкия знак за вражеско присъствие — звук, отпечатъци от стъпки или дори мирис на нуок шам — соса, с който виетнамците поливаха храната си.
Разделиха се на три групи, двама отпред, втората двойка на десетина метра зад тях. Третата група служеше за ариергард с готови за стрелба картечници М60, за да ги прикрива.
Янсън се придвижваше с Хардуей, който беше висок, с яко телосложение, тъмнокафява кожа и огромни очи. Главата му винаги бе остригана до голо с помощта на електрическата самобръсначка. На Хардуей му оставаха шейсет дни до уволнението и той вече изпитваше ужасно нетърпение да се прибере у дома. Преди месец откъсна средната страница на списание с голи мадами, разграфи я на квадратчета и всеки ден задраскваше по едно. Когато попълнеше всичките, щеше да отнесе със себе си момичето от списанието и да го смени с истинско у дома. Така поне си мислеше Хардуей.