— Сър, те ни очакваха! — викна му Янсън.
След кратка пауза гласът на Димаръст изгърмя в слушалката му:
— Естествено, че са ви очаквали.
— Но откъде са знаели, сър?
— Приеми го като бойна проверка, синко. Проверка, която ще покаже кой от хората ми го бива — Янсън долови звуците на хорала. — И да не съм ви чул да се оплаквате от виетнамците. Те са банда хлапета в пижами.
Независимо от тропическата жега Янсън го побиха ледени тръпки.
— Откъде са научили, сър?
— Ако ви интересува единствено дали стреляте добре по хартиени мишени, да сте си стояли в базата в Литъл Крийк във Вирджиния.
— Но Хардуей…
Димаръст го отряза:
— Беше мекушав. Не издържа проверката.
_Беше мекушав:_ гласът на Алън Димаръст. Но Янсън нямаше намерение да проявава слабост. Отвори очи точно когато самолетът се приземяваше върху чакълестата тясна писта.
Преди години Качал беше обявен от индийския флот за забранен район, част от по-голяма зона за сигурност, която включваше повечето от островите на архипелага Никобар. След като ограниченията отпаднаха, той се превърна в ни повече, ни по-малко търговски пост. Манго, папая, дуриан*, самолети PRC-101 и С-130 непрекъснато кацаха и излитаха от овалното парче земя, огряно от изпепеляващите лъчи на слънцето. На Янсън му бе известно, че това е едно от малкото места по света, където никой нямаше да се учуди, ако неочаквано пристигне военен транспортен самолет или военно оборудване.
[* Плод с бодлива кора и мека вътрешност. — Бел. прев.]
Тук никой не упражняваше граничен контрол. Откараха ги с джип право в импровизираното селище на западното крайбрежие в хижата „Куонсет“ сред маслиновата горичка. Това бе барака от алуминиеви плоскости, наредени върху конструкция от железни пръти. Подът и основата бяха от бетон, вътрешните стени — от пресовано дърво. До нея бе прикачена малка складова постройка. Фондация „Свобода“ разполагаше с представителство в Рангун, така че мястото предварително бе огледано от нейни хора.
Почти всичко бе останало непокътнато от времето, когато Янсън бе използвал хижата като щаб за операции. Тя бе една от многото, които можеха да се наемат на острова и които бяха издигнати от индийската армия, а след това изоставени или превърнати в търговски обекти.
Тео Кацарис бе пристигнал, когато Янсън се появи, и двамата се прегърнаха топло. Кацарис, грък по националност, бе един от любимците на Янсън — невероятно печен. Единственото нещо, което смущаваше Янсън, бе склонността му към риска. Янсън познаваше не един и двама подобни смелчаци от времето, когато служеше при „тюлените“. Те обикновено произхождаха от забутани градчета, където родителите и приятелите им бяха водили мизерен живот. Бяха готови на всичко само и само да се спасят от скуката, та ако ще и да ги изпратят два пъти във Виетнам. На Кацарис обаче нищо не му липсваше, включително ослепително красива жена. Беше невъзможно да не го харесва човек, незнайно как, но винаги се изплъзваше от опасностите, макар да не му пукаше изобщо от тях. Самото му присъствие повдигаше духа на останалите. Хората обичаха да са край него. Притежаваше слънчевата аура на човек, комуто нищо лошо не можеше да се случи.
Мануел Хонуана се намираше в хангара отсреща, но когато чу, че Янсън е пристигнал, се появи веднага. Бивш полковник от военновъздушните сили на Мозамбик, обучаван в Русия, той нямаше равен на себе си в ниско прелитане над хълмист тропически терен. За радост аполитичен, с богат опит в преследването на партизани. В негов плюс бе и обстоятелството, че беше летял предимно с бракми, които бяха единствените машини, до които имаше достъп бедната му страна. Повечето американски пилоти се обучаваха да летят сред дигитална авионика за милиони долари, поради което инстинктите им буквално атрофираха: те бяха по-скоро наблюдатели на машината, по-малко пилоти и повече електронни инженери. За тази задача обаче се изискваше пилот. Хонуана можеше да сглоби двигател на изтребител МиГ с джобното си ножче и две голи ръце. Вече го бе правил. Ако имаше подръка инструменти, още по-добре, но ако нямаше, пак се оправяше. А ако се изискваше аварийно, нестандартно кацане, Хонуана беше насреща. При неговите мисии или полети под негово ръководство нормалните писти за кацане бяха по-скоро изключение.
Накрая дойде Фин Андресен, норвежец и бивш офицер от въоръжените сили на своята родина, който бе завършил геология и притежаваше жесток нюх за преценка на терена. Беше вършил услуги в областта на сигурността на мините из цял свят. Половин час след него пристигна и Шон Хенеси, прочут ирландски ас. Членовете на екипа се поздравиха един друг с тихо ръкостискане или потупване по гърба в зависимост от темперамента им.