— На късмет — отвърна норвежецът. — Ще разчитаме на Господа.
— Хайде бе, мислех, че е операция на командоси, а не за самоубийци — прекъсна го Хенеси. — Кажи, Пол, кой откачалник ще се навие да скочи по този начин?
Ирландецът изгледа приятелите си със загрижен поглед.
Янсън посочи към Кацарис.
— Ти — каза той на гърка. — И аз.
Кацарис се облещи и след като помълча известно време, отговори:
— Ще го преживея.
— От твоята уста в Божиите уши — каза Хенеси.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Подготовката на парашута беше нещо като ритуал, военно суеверие. Докато дойдеше времето за скока, този навик се вкореняваше така дълбоко, както миенето на зъбите или на ръцете.
За целта Янсън и Кацарис използваха склада до хижата. Отначало сгънаха платната и въжетата върху огромния циментов под. После пръснаха силикон на местата, където въжетата бяха протрити, върху затягащата скоба и клупа. Следващите действия бяха автоматични. Черното платнище беше от импрегнирана материя и Янсън притисна с тялото си местата, където беше останал въздух. Изпъна максимално шевовете и ги изравни, за да осигури равномерно отваряне на парашута, като внимаваше шевовете да са откъм външната страна на гънките. Накрая го пъхна в черната торба, като изкара останалия въздух през отвора, преди да я закопчае.
Кацарис, който бе много по-сръчен от него, се справи два пъти по-бързо.
— Какво ще кажеш да направим набързо оглед на оръжията, които доставиха? — обърна се той към Янсен.
Една от предпоставките за работа в екип беше всеки да е готов да рискува живота си за останалите. Принципът на равенството беше от жизнено значение. Всяка проява на фаворизиране беше пагубна. Когато се събраха за първи път, Янсън се отнасяше с тези мъже едновременно сурово и приятелски. Но дори сред елитите има елити и сред отличниците — отличник, който се откроява сред останалите, златното момче.
Преди трийсетина години това момче бе Янсън. Само няколко седмици след като пристигна в тренировъчния лагер на „тюлените“ в Литъл Крийк, Алън Димаръст го извади от общата група и го премести в още „по-елитна“ бойна част, където тренировките бяха убийствено изтощителни. Местеше го във все по-отбрани и по-отбрани групи, докато накрая Димаръст му назначи интензивни единични тренировки.
_Пръстите ти са оръжие сами по себе си! Не ги занемарявай. Половината от интелекта на боеца се намира в ръцете му._
_Не се цели във вените или жилите, цели се в нервните възли. Запамети ги добре, докато започнеш да ги откриваш с пръстите си, а не с очите. Не гледай — чувствай!_
_Забелязах каската ти над позволената линия. Мъртъв си!_
_Не виждаш начин да се измъкнеш, а? Опитай се да видиш нещата по друг начин. Виж двата бели лебеда вместо единия черен. Гледай към отрязаното парче кейк вместо към кейка с отрязаното парче. Изнеси лактите напред, не назад. Усъвършенствай движенията, бейби. Ще се чувстваш свободен. Само със стреляне не става. Трябва да мислиш как да се измъкнеш от тая хватка._
Точно така! Превърни ловците си в ловни трофеи!
По този начин всеки легендарен боец създаваше друг. Когато Янсън срещна за първи път Кацарис преди много години, разбра по какъв начин Димаръст беше гледал на него.
Дори Кацарис да не беше така необикновено надарен, оперативната равнопоставеност не можеше да измести лоялността, градена с години, и приятелските отношения на Янсън с него излизаха далеч извън контекста на една мисия на командоси. Те бяха скрепени от общите спомени и взаимния дълг. Спореха и си казваха всичко в очите, но не и пред останалите.
Отправиха се към дъното на склада, където по-рано през деня беше струпано оръжието, доставено чрез фондация „Свобода“. Кацарис чевръсто разглоби и след това сглоби някои от огнестрелните оръжия, за да се увери дали частите са добре смазани. Не биваше да има и прекалено много смазка, тъй като тя бе запалителна и можеше да предизвика струйки дим, видими или доловими с обонянието. Недобре смазаната цев можеше бързо да прегрее. Шарнирите трябваше да се затегнат, но не прекалено. Пълнителят трябваше да се плъзга свободно с нужното съпротивление, за да се закрепя стабилно. Сглобяемите части, като например частите на МР5К, трябваше да се сглобяват с лекота.
— Знаеш защо го правя, нали? — попита Янсън.
— По две причини — отвърна Кацарис. — Същите две причини, поради които можеше и да не го правиш.
Пръстите на Кацарис мърдаха, докато говореше, а щракането на оръжията звучеше като контрапункт на разговора.
— Ако беше на мое място?
— Щях да направя същото — каза Кацарис. — Доближи разглобения магазин на една от карабините до носа си и помириса излишъка от смазка. — Военното крило на „Харакат ал-Мукаама ал-Исламия“ никога не се е ползвало с репутацията, че връща заграбеното имущество.