Откъдето и да го погледнеше човек, си беше скок в неизвестността. Но беше и единствената възможност Питър Новак да бъде спасен.
Хонуана отвори люка, когато достигнаха предварително съгласуваната височина от около шест хиляди метра. На тази височина въздухът беше леденостуден, под нулата. Но излагането на тази температура щеше да е за кратко. Очилата, ръкавиците и плътно прилепналите към главите им шапки като на плувците щяха да помогнат, както и неопреновите летателни костюми.
Това бе допълнителна причина, поради която искаха да скочат над водата, поне на една миля от Каменния дворец. Докато падаха, щяха да се освободят от ръкавиците и от други ненужни части от екипировката си, без да допуснат да се изсипят над мястото, където отиваха, като предупредителни листовки.
Скокът от голяма височина осигуряваше също така повече време за маневриране, така че да се насочат правилно към мястото за приземяване — или да се отдалечат от него на безнадеждно разстояние. Без физически тренировки бе невъзможно да се вземе правилното решение. Но решение трябваше да се вземе и Янсън го взе.
— Добре — каза той, заставайки пред отвора. — Не забравяй, че това няма да е обичаен скок. Време е. Следвай лидера си.
— Не е честно — викна Кацарис. — Винаги искаш да си пръв.
— Възрастта преди красотата — измърмори Янсън, стъпвайки върху алуминиевата рампа.
После се хвърли в тъмното като в рог небе.
ПЕТА ГЛАВА
Под напора на мощната тяга от самолета и бръснещите ледени въздушни потоци Янсън се бореше отчаяно да удържи краката си в правилно положение. _Свободно падане_ — така се наричаше този скок, но не чувстваше да пада. Оставяйки се на земното притегляне, той имаше усещането, че стои на едно място, неподвижен пред лицето на поривистите свистящи ветрове. Още повече, че в този случай свободното падане беше всичко друго, но не и свободно. На шест километра под него бушуваше океанът. Трябваше да контролира строго всяка секунда от падането, за да се придържа към нужната траектория. Ако през следващите две минути не успееше да удържи предварително планираните координати, мисията щеше да приключи, преди да е започнала.
Турболенцията обаче го затрудняваше да държи нещата под контрол.
Почти веднага усети, че вятърът го изтласква, а след това започна да го върти, отначало бавно, а после по-бързо. По дяволите! Връхлетя го парализиращо виене на свят и чувство за дезориентация. Смъртоносна комбинация на такава височина.
При обикновеното свободно падане максималната скорост достигаше двеста и петдесет километра в час. След като успя да се стабилизира, трябваше да положи усилия да забави спускането колкото може повече. Зае патешка поза с разперени крака и извит гръбнак във формата на буквата С. През това време ледените ветрове, явно ядосани, че се опитва да ги победи, шибаха платната на парашута, екипировката и дрехите му и проникваха под очилата, ръкавиците и шапката. Въобще не усещаше пръстите си, сякаш бяха инжектирани с „Новокаин“. Бавно премести дясната китка към лицето си и избърса очилата и светещите дисплеи на алтиметъра и жироскопа.
Беше висша математика. Трябваше да достигне определена зона за приземяване за четирийсетте секунди, които оставаха. От жироскопа от инертно фибростъкло щеше да разбере дали се движи в правилната посока.
Извърна глава, за да види къде е Кацарис.
От него нямаше и следа. Не беше чудно. При липсата на видимост. Дали Кацарис се намираше на петстотин крачки от него? Петдесет? Сто? Хиляда?
Въпросът не беше неоснователен. Двама мъже, които падат напосоки през черен облак, може да се сблъскат фатално. Шансовете бяха против подобен сблъсък. Само че цялата операция не подлежеше на никакво разумно изчисляване на шансовете.
Ако в края на скока се окажеше, че са се отдалечили от точката на приземяване и със стотина метра, резултатът можеше да е катастрофален. Същата облачна покривка, която ги правеше невидими, правеше неизмеримо трудно прецизното кацане. При нормални обстоятелства парашутистите се приземяваха на определено място, което предварително бе осигурено със светлинна маркировка, за да имат ориентир, по който да насочват парашутите. Опитните парашутисти вършеха това инстинктивно. В този случай обаче и инстинктите не помагаха. Докато стигнеха достатъчно близо до земята, за да имат видимост, можеше да се окаже твърде късно. Вместо да разчитат на инстинктите си, трябваше да следят внимателно закопчаните за китките им уреди и да си играят на електронната игра за Марко Поло.