_Трийсет и пет секунди._ Всеки момент щеше да се приземи. Трябваше да заеме позиция делта възможно най-бързо.
Янсън изпъна назад ръцете си и започна да направлява тялото си с рамене. Никаква полза. Поривистият, почти бурен вятър го изтласка и той започна да пада стръмно надолу. Моментално разбра какво не е наред. Прекалено бързо се снижаваше. Прекалено бързо.
Какво можеше да предприеме?
Единствената му възможност беше да увеличи съпротивлението. Същевременно се налагаше да се напредне към комплекса максимално бързо, ако въобще имаше шанс да го достигне. Но беше немислимо да се направят и двете неща.
Дали не прецака мисията само секунди преди началото й?
_Не беше изключено._
Но можеше и да не е така.
Блъскан от ледените ветрове, Янсън методично следваше правилата, осланяйки се на опита си, и в същото време усети, че вътрешно се самообвинява. _Знаеше, че няма да се получи. Нямаше как. Прекалено много неизвестни, твърде много неконтролируеми променливи величини. Защо въобще се съгласи? Гордост? Реши да се изфукаш, че си голям професионалист. Гордостта е враг на професионализма: Алън Димаръст непрекъснато го повтаряше и беше прав. Гордостта може да те убие. От самото начало беше ясно, че няма никакви шансове за успех. Никой здравомислещ човек или отговорен военен екип не би приел. Затова са потърсили теб._
Както си опяваше обаче, един по-спокоен глас се намеси и му заповяда: _оптимална стойка_.
Трябваше да се задържи на място. Чу собствения си глас отпреди десетилетия, когато обучаваше новобранците в специалния отряд на „тюлените“. _Оптимална стойка._
Щеше ли да успее? Не беше пробвал маневрата от години. А и никога не го бе правил при скок, направляван от жироскоп. Трябваше да превърне тялото си в нещо като носеща повърхност на самолет с извития профил на самолетно крило, за да може да се издигне. За няколко секунди Янсън успя да постигне ускорение, падайки надолу с главата и с леко разперени крака. Изви слабо ръцете и кръста си и изнесе раменете напред, сякаш се канеше да се поклони някому. Хвана ръцете си. Накрая дръпна назад глава и прибра плътно краката един до друг с опънати пръсти като на балетист.
Нищо не се получи.
Минаха десетина секунди, преди да усети, че леко започва да се издига, и забеляза, че пикира по-меко. При оптимална стойка човешкото тяло трябва да постигне ъгъл на приземяване около четирийсет и пет градуса спрямо вертикалата.
На теория.
При оптимална стойка човек трябваше да се движи еднакво бързо и хоризонтално, и вертикално, така че с всеки метър надолу да се премества и с един метър напред към мястото за кацане.
На теория.
На практика той беше командос, натъпкан с всякаква екипировка под летателния костюм, само в жилетката си носеше близо двайсет килограма. На практика беше четирийсет и девет годишен мъж със схванати стави от ледения въздух, който го пронизваше през дрехите. Оптималната стойка изискваше да е в идеална физическа форма и не беше ясно колко дълго мускулите му щяха да издържат.
На практика всеки път щом погледнеше алтиметъра и жироскопа, нарушаваше стойката, от която зависеше. Но без двата уреда беше загубен.
Опита се да се успокои и да се съсредоточи. В този момент трябваше да действа като машина, автомат, който се придържа към траекторията на полета.
Хвърли още един поглед върху уредите на китките си. Лампичката на жироскопа сигнализираше, че се е отклонил от курса. На какво разстояние? Четири градуса, може би пет? Сви двете си ръце паралелно под ъгъл на четирийсет и пет градуса и успя леко да раздвижи въздушната възглавница, която го заобикаляше. Усилието му бе възнаградено с бавно обръщане.
Жироскопът спря да свети и той се изпълни с необяснимо чувство на надежда.
Носеше се през непрогледния мрак, а въздушната възглавница запазваше височината му, докато се приближаваше към дестинацията. Беше целият в черно, небето също беше черно, така че се сливаше с въздушните потоци. Вятърът духаше в лицето му, но му помагаше да задържи височината като ангелска ръка. Беше жив.
Усети вибриране върху китката си. Алармата на алтиметъра.
Предупреждение, че доближава точката върху вертикалата, от която няма измъкване — височината, под която единственото сигурно нещо бе смъртта. Припомни си инструкциите от ръководствата: в тях пишеше за „минимална височина при скачане с парашут“. Ако отварянето на парашута станеше прекалено ниско, земята те удря като ремарке на трактор напряко на аутобан.