И все пак бе още далеч от точката за приземяване. Предварително си представяше, че ще кацне в непосредствена близост до двореца, когато разтвори парашута. Но с отворено платнище маневрирането сред бурните въздушни потоци щеше да е невъобразимо трудно. От друга страна, дрейфането над Каменния дворец криеше по-голяма опасност да бъде разкрит. Човек, който лети надолу с двеста и петдесет километра в час, се забелязва по-трудно от човек, който бавно се носи под огромен правоъгълен парашут.
И при двата случая имаше рискове. Трябваше да вземе решение. Незабавно.
Огледа наоколо, опитвайки се да види нещо, каквото и да било, в гъстия мрак. В условията на свободно падане изпитваше непознато чувство на клаустрофобия.
И тогава реши: щеше да има мъгла. Никой нямаше да го види в беззвездното небе. Зае вертикална позиция, хвана ръчката и я натисна. Парашутът се разтвори с плющене и се изпъна като корабно платно. Усети познатото раздрусване, сякаш някой го бе хванал за раменете. Бученето на вятъра спря, все едно че натисна бутон за изключване на звука.
Отметна дръжката на освободените въжета и се втренчи в платнището, за да се увери, че се е разпънало както трябва. Щеше да е безкрайно трудно да го коригира в непрогледната нощ. При други обстоятелства мракът щеше да е неудобство. Сега му беше от полза.
Изведнъж усети как се измества встрани от нов порив на вятъра, а чувството беше осезаемо, все едно, че някой го подхвана. Трябваше да направлява въжетата внимателно. Ако се отклонеше прекалено, щеше да е невъзможно да се върне към мястото за приземяване. Сега забелязваше нагледно връзката между направляването на парашута и скоростта: платнището осигуряваше максимална скорост, когато въжетата бяха вертикално нагоре.
Жироскопът на ръката му показа, че се е отклонил значително от курса.
_Не, Исусе, не!_
Носейки се из турбулентните въздушни маси, Янсън си даваше сметка, че пред него и Кацарис трудното тепърва предстоеше. Трябваше да се приземят безшумно и незабелязано в затворено пространство. И най-малката грешка щеше да застраши живота и на двамата. А дори да изпълнеха задачата, всяко от хилядите възможни усложнения можеше да се окаже смъртоносно. Ако в двора на двореца попаднеха на въоръжен мъж — а това не противоречеше на логиката, — щяха да са мъртви и мисията щеше да се провали. По всяка вероятност обектът на тази мисия щеше да бъде убит. За онези приятелчета, терористите, убийството не беше нищо друго освен стандартна процедура. Съвсем близко до ума беше, че ще отговорят на спасителната операция, като ликвидират обекта на спасяване — без никаво колебание.
Дръпна десния край на въжетата рязко надолу. Трябваше да направи остър завой, преди още някоя въздушна струя да го отпрати там, откъдето връщане нямаше. Ефектът от маневрата беше почти мигновен — увисна вертикално под платнището и тръгна стремително надолу. Огромният кръгъл алтиметър му показа онова, което вече знаеше: скоростта на снижаване се бе увеличила значително.
Не беше добър ход. Доближи се към земята повече, отколкото трябваше. Но можеше да опита да възстанови предишния ъгъл на летене. Повдигна отново левия край на въжетата, позволявайки на платното да се разгъне изцяло и да увеличи до максимум вертикалната тяга. Имаше опит в маневрирането сред въздушни вихри, но непредвидимост-та на въздушните течения правеше изчисленията несъстоятелни. Всичко, което знаеше, бе, че е извън линията на вятъра. Диагоналното летене бе единственият начин да се върне обратно. Както бе правил стотици пъти преди това, размърда клупа на въжетата, за да налучка посоката на вятъра. Най-после установи, че може да извършва плавни Ес-образни завои, яхнал въздушната струя, задържайки се или забързвайки се всеки път, когато се отклонеше от нея. Упражнението изискваше огромна концентрация, още повече че морето изпращаше периодично изпарения, или поне така му се струваше. Небето над Анура беше като кон, който не желае да бъде обязден.
Пулсът му се ускори. Като мачтата на призрачен кораб през мъглата се показаха смътните очертания на бойници и амбразури, древните белокаменни стени отразяваха и най-слабата светлина, която се процеждаше през облачната покривка. Гледката му подейства като шок: това бе първото нещо, което видя, откакто бе скочил. Бързо свали летателната каска и ръкавиците си. Сега започна да преговаря наум правилата за приземяване.
За да намали скоростта на приземяването, трябваше да доближи дестинацията, като се гмурне във въздушната струя. Тя го изтласка с близо хиляда и петстотин метра надясно. След това се спусна под нея и тя го отблъсна с още петстотин метра. Сега оставаше да пропътува последните седемстотин и петдесет метра, носен от вятъра. Беше проста, но необходима маневра. Можеше да забави движението напред, придърпвайки платнището в двата ъгъла, но така щеше да увеличи многократно скоростта на падане. Тогава трябваше да разчита на самия вятър да намали бързината на хоризонталното придвижване.