Янсън включи радиостанцията и прошепна в микрофона.
Кацарис безшумно свали своя летателен костюм, след което сгъна парашута в стегнат вързоп.
Двамата изхвърлиха парашутите и костюмите в огромния мраморен фонтан в центъра на двора. Някога внушително скулптурно постижение с изваяните си форми, сега той бе пълен с дъждовна вода и водорасли. Мътилката в широкия кръгъл басейн изглеждаше като черна облицовка на фона на белия камък. Щеше да свърши работа. Черно върху черно — маскировъчният цвят на нощта.
Ръцете на Янсън се плъзнаха по жилетката и камуфлажната униформа. Пръстите му опипаха отделните части на екипировката. Кацарис, който стоеше близо до него, направи същото. След това огледаха взаимно камуфлажите и оборудването си — стандартна процедура при подобни операции. Бяха изминали дълго разстояние при бурни атмосферни условия. Всичко можеше да се случи през това време. Блъскан от въздушните потоци и удрян от ветровете, парашутистът можеше да пристигне на земята без част от екипировката си, колкото и здраво да бе прикрепена тя към бойната му униформа. Янсън бе усвоил това през годините, прекарани при „тюлените“. Кацарис го бе научил от него.
Янсън огледа внимателно своя приятел. Само бялото на очите му просветваше върху маскираното му лице. Забеляза светла ивица върху дясното му рамо. Куртката на Кацарис се беше скъсала при търкалянето по време на приземяването и през дупката прозираше кожата му. Янсън му даде знак да не мърда и скъса няколко сантиментра черна лепенка от ролка в джоба на жилетката си. Залепи разкъсания плат и бялата ивица изчезна. „Шивашки услуги в зоната на приземяването“ — помисли си Янсън.
Подобни дреболии обаче имаха голямо значение. Черният цвят щеше да им помогне да се прикрият в тъмнината на двора. И най-дребната светла точица можеше да ги издаде, ако случайно някой от часовите насочеше фенерче срещу тях.
Както бе подчертал предварително, бунтовниците не разполагаха с високотехнологични методи за наблюдение на околността, но имаха на разположение нещо, с което технологията още не можеше да се мери — петте човешки сетива. Способността да се откриват нередности в зрителното, звуковото и обонятелното поле, което надминаваше способността на всеки компютър.
Спускането бе преминало при минусови температури. На земята обаче, макар да беше само четири часа сутринта, температурата надвишаваше четирийсет градуса, а влажността бе непоносима. Янсън усети, че започва да се поти — истинска пот, а не кондензиран атмосферен въздух. Много добре знаеше, че в някакъв момент миризмата на тялото му може да го издаде. Протеините в кожата му, каквито имаха повечето хора на Запад, които се хранеха с месо, бяха непознати за анурийците, чиято храна се състоеше главно от зеленчуци и риба. Оставаше му само надеждата, че соленият бриз ще разнесе всеки доловим чрез обонянието сигнал за неговото присъствие.
Янсън откопча очилата за нощно виждане от жилетката си и ги сложи на очите си. Огромният двор изведнъж се обля в мека зелена светлина. Увери се, че черната гума около окулярите е прилепнала плътно към лицето му, преди да нагласи яркостта на образа. И най-слабата светлина от периметъра на очилата за нощно виждане можеше да предизвика тревога у някой бдителен часови. Веднъж бе свидетел как един командос бе убит от патрул, който бе забелязал издайнически зеленикъв проблясък и бе стрелял на сляпо. Беше виждал също как убиват човек заради светещия циферблат на ръчния му часовник.
Сега двамата с Кацарис стояха с опрени гърбове и наблюдаваха внимателно двете половини на двора.
В северния край се виждаха три оранжеви фосфоресциращи точици. Изведнъж две от тях се приближиха плътно една до друга и за миг се появи ярък отблясък от бяла светлина. Янсън свали очилата, за да огледа сцената с невъоръжени очи. Пламъчето се виждаше дори от голямо разстояние. Гореше газова лампа — вероятно старинна — и двама от охраната си палеха цигарите от нея.
„Аматьори“ — помисли си Янсън. Дежурният постови никога не биваше да издава присъствието си с внезапна светлина и никога не трябваше да излага на показ най-важното си оръжие — ръцете.
Тогава какви бяха тези хора? Имаше огромно несъответствие между Халифа и неговите стратези, които бяха преминали обучение в тренировъчните лагери за терористи в Близкия изток, и техните последователи, набирани от околността, обитавана от невежи селяни. Явно хората, разположени във вътрешния двор, бяха натоварени със сравнително елементарната задача да не допуснат някой да наруши съня на Халифа и на членовете на неговото командване.
Макар да бяха на разстояние няколко стъпки един от друг, Кацарис прошепна в микрофона, а Янсън долови думите му със слушалките: