— Един пост в югоизточния ъгъл. Седнал — пауза. — Вероятно задрямал.
Янсън отговори също шепнешком:
— Три поста на северната веранда. Съвсем будни.
Никой от двамата нямаше нужда от напомняне, че при операция за освобождаване на заложници трябваше да отидат там, където има охрана. Освен ако не бяха организирали засада: на едно място часовите, които се виждаха с просто око, по-ценните — на друго, и още една група часови, които дебнеха някъде. В този случай обаче нямаше място за подобни подозрения. От чертежите ясно личеше, че подземието се намира под северната фасада на двореца.
Янсън пристъпи бавно вляво към стената, мушна се под еркера на западната веранда и полуприведен обходи парапета. Не биваше да разчитат изцяло на мрака. Човешката ретина можеше да реагира и на един-единствен фотон. Дори в най-тъмната нощ имаше сенки. Янсън и Кацарис щяха да се прикриват в тези сенки толкова дълго, колкото можеше. Щяха да се движат покрай двореца и да избягват центъра.
За няколко мига Янсън запази пълна тишина, дори спря да диша, само се ослушваше. От далечината се чуваше бученето на океана, чиито вълни се разбиваха в основата на скалния нос. Пляскане на птичи крила — най-вероятно корморани, и жуженето на тропическите насекоми откъм гористата местност на юг. Това бе звуковият фон на нощта и не беше зле да имат едно наум. Беше невъзможно човек да се придвижва, без да издава никакъв звук, най-малкото триенето на дрехите. Изкуствените влакна на униформите им се разпъваха и събираха около движещите се крака. Подметките, дори от мека гума, също оставяха отпечатък върху земята. Шумът от смачкан бръмбар или друго насекомо също можеше да е издайнически. Нощната акустична картина прикриваше някои от звуците, но не всичките.
Напрегна слуха си, за да долови стъпките на Кацарис, не чу нищо. Постовите едва ли щяха да се напрягат толкова. Дали и той се движеше така безшумно?
Десет стъпки, двайсет стъпки покрай стената. Прозвуча драскане, след това избухване на гориво, третият постови палеше цигара.
Янсън беше съвсем наблизо и видя всичко до най-малката подробност. До тухлената стена гореше газова лампа, а под пламъка й, който наподобяваше пламъка на свещ, се мушна тънка цигара. След двайсет секунди миризмата от тютюна стигна до него — наистина беше цигара — и Янсън си отдъхна. Светлината от газовата лампа намаляваше видимостта на постовите. Димът от тютюна изостряше обонянието им, но го правеше безполезно. А пушенето намаляваше способността им да реагират достатъчно бързо, ако се стигнеше до нежелана схватка. Тогава и частицата от секундата делеше живота от смъртта.
Намираше се на петнайсетина стъпки от северната веранда. Виждаше ясно грубо издяланите варовикови блокове и ръждясалата решетка. Теракотените керемиди върху покрива явно бяха поставени наскоро и изглеждаха странно върху тая постройка, издигната преди векове. Четири етажа. Големите стаи се намираха на втория етаж. Оловните стъкла, извитите корнизи и арковидните прозорчета подсказваха, че построената от португалците крепост е била префасонирана от холандския генерал-губернатор и претенциозно кръстена „дворец“. Повечето от прозорците бяха тъмни. Само през няколко от тях мъждукаше светлина. Явно там спеше Халифа, архитектът на смъртта.
Толкова беше лесно. Една граната през прозореца или ракета „Стингър“ върху леглото. И Ахмад Табари щеше да е мъртвец. От тленната му форма щеше да остане онова, което бе останало от Хелън. Отпъди тази мисъл от главата си. Беше чиста фантазия, не можеше да си позволи да си отмъщава. Противоречеше на целите на мисията. Питър Новак беше велик човек. Не само Янсън му дължеше живота си, светът му дължеше своето оцеляване. Моралните и стратегическите съображения бяха необорими: да се опази животът на един велик човек беше по-важно, отколкото да се ликвидира един човек, макар и олицетворение на злото.
Янсън отмести очи от апартамента на губернатора към северната веранда.
На петнайсет стъпки от най-близкостоящия часови виждаше лицата на останалите мъже. Широки, селски лица, нищо неподозиращи и неодухотворени. Бяха по-млади, отколкото бе очаквал. Сега на четирийсет и девет годишна възраст обаче изведнъж си даде сметка, че нямаше да му изглеждат толкова млади по времето, когато действаше като оперативен агент. Бяха по-големи в сравнение с него, когато извършваше набези зад зелената линия близо до Камбоджа. Когато уби за първи път в живота си, когато за малко самият той не бе убит.
Ръцете им бяха груби, но без съмнение от работата на полето, а не от военни занимания. „Аматьори“ — помисли си отново. Тази мисъл обаче съвсем не го успокои. ФОК беше твърде добре организиран, за да повери най-ценните неща на подобни мъже. Явно бяха част от първата защитна линия. Първата защитна линия, където логично нямаше много за отбраняване.