Янсън измъкна втори индийски плъх, още по-едър и от първия, и докато той се гърчеше и скимтеше в ръката му, мушна в корема му спринцовка с амфетамин. Химикалът щеше да предизвика хиперактивност и животното щеше да се стори на часовите по-агресивно и по-страшно от първото. Щяха да го възприемат като още по-голяма заплаха.
Метна го, този път ниско. С острите си нокти плъхът падна върху главата на един от часовите, който издаде кратък, но пронизителен писък.
Вдигна се по-голяма олелия, отколкото очакваше.
Май преигра. Ако писъкът привлечеше войниците, които не отговаряха за северното крило, като нищо мисията можеше да се издъни. Засега такива признаци нямаше, макар че часовите, които вече се бяха събрали, изглеждаха доста превъзбудени. Приближавайки главата си до ръба на сянката, Янсън видя объркването и суматохата на северната веранда. Неговата цел беше пространството под верандата, а по пътя до там нямаше къде да се прикрие, тъй като каменните пътеки, които излизаха от дългите стени на изток и на запад, прекъсваха около петнайсет стъпки, преди да достигнат до срещуположната стена.
Това, че часовите стояха на светло, а двамата с Кацарис — на тъмно, ги предпазваше донякъде, но не изцяло. Човешкото зрително поле е чувствително на движение, а и част от вътрешното осветление се разсейваше върху чакълестата настилка пред северната веранда. Задачата изискваше да са напълно невидими. Колкото и добре да са обучени, двама души не могат да се справят със сто или двеста въоръжени бунтовници. Ако ги откриеха, щеше да е равносилно на смърт. Толкова бе просто.
На верандата се появи възрастен мъж с набраздено кафеникаво лице и помоли за тишина. Не биваше да безпокоят своите командири, които спяха в двореца в качеството си на истинските му господари. Янсън се вгледа внимателно във възрастния човек и безпокойството му се засили. Той настояваше за тишина, но лицето му го издаваше, че е уплашен. Само силно подозрение можеше да обясни присвития му и търсещ поглед, това, че измести очите си от паникьосаните часови към потъналия в мрак двор, а след това към покритите с метални решетки прозорци над него. Стрелкащите му очи показваха, че е запознат много добре с особеностите на нощното гледане: начина, по който периферното зрение се изостря повече от директното, или начина, по който взирането променя формите според въображението. Нощно време наблюдателните очи никога не спират да се движат. Мозъкът може да възпроизведе образ и от смътните контури, които запечатва. Докато наблюдаваше сбръчканото лице, Янсън си извади набързо няколко заключения. Мъжът беше интелигентен, с изострени сетива, дисциплиниран в достатъчна степен, за да прецени случилото се трезво. От начина, по който се отнасяха към него останалите мъже, беше ясно, че е по-старши от тях. Друг признак за това бе оръжието, което бе преметнал през рамо — руски „Клин“. Обикновено оръжие, но по-малко като размер и по-скъпо от Ml6. Автоматите „Клин“ бяха по-надеждни за стрелба в точна цел за разлика от безразборния огън, който можеше да се очаква от по-неопитните. Останалите щяха да взимат пример от него.
Янсън го наблюдава още няколко минути, видя как разговаря спокойно с другите кагамци и как жестикулира към тъмния двор, критикувайки единия от часовите, който пушеше. Този човек не беше аматьор.
Ако ги откриеха, смъртта не им мърдаше. Дали бяха разбрали за присъствието им?
Налагаше се да се надява на обратното предположение. _Обратното_: какво ли щеше да каже за подобен начин на мислене Алън Димаръст, за оптимистичното очакване светът да се съобразява с оперативните императиви, а не да им пречи? Но Димаръст беше мъртъв — беше застрелян от наказателен взвод — и ако имаше справедливост в света, трябваше да гние в ада. В четири часа в знойното анурийско утро в двора на Каменния дворец, в компанията на тежко въоръжени терористи едва ли имаше смисъл да се изчисляват шансовете за успех на операцията. Само Господ знаеше какво ще се случи. _Credo quia absurdum._ Вярвам, защото е абсурдно.
А възрастният мъж със сбръчканото лице в какво ли вярваше? Той беше първият, в когото трябваше да се прицели. Но не мина ли достатъчно време? Досега новината за малката суматоха трябваше да се разчуе сред дежурните. Беше много важно да се е разчуло и обяснението за нея — появата на прокълнатите индийски плъхове. Тъй като щеше да има още шумове. Беше неизбежно. Шумовете, за които имаше обяснение, бяха безвредни. Шумовете, за които липсваше обяснение, щяха да предизвикат допълнително разследване и можеха да се окажат смъртоносни.
Янсън измъкна четирийсет и пет сантиметрова алуминиева тръбичка за духане от един от джобовете на черната си униформа. Джобовете и закопчалките бяха истинско оперативно предизвикателство. Не можеха да позволят да се чуе звукът от отваряне на цип или щракане на метална закопчалка. Беше ги заменил с безшумни механизми. Чифт магнитни плочки, облечени в мек вълнен плат, вършеха идеална работа: магнитите държаха джобовете плътно затворени, а се отместваха безшумно.