Тео беше клекнал до огромен каменен диск. Тъмницата под краката им бе използвана за най-различни цели през годините. Главното й предназначение, разбира се, беше за затворници. Но по различно време я бяха използвали като склад за храни или муниции. Под иззиданото кръгло отверстие имаше вертикален проход, който водеше към подземието. Каменният капак беше направен така, че да се отваря лесно, но с годините бяха настъпили някои изменения, така че щеше да е успех само да го помръднат.
От двете страни на капака имаше дръжки. Тео натисна едната и използвайки като опора силните си крака, се опита да вдигне плоския кръгъл камък. Нищо не се получи. Единственият звук бе собственото му пъшкане.
Янсън се присъедини към него и клекна на срещуположната страна, хващайки здраво с две ръце дръжката. Подпирайки се на колене, той дръпна с всичка сила. Чу как Тео издиша бавно, напрягайки се докрай.
Нищо.
— Завърти го — прошепна Янсън.
— Да не би да е буркан с маслини — отговори Тео, но зае съответната стойка.
Подпря краката си на перпендикулярната стена, хвана здраво с ръце дръжката и завъртя капака. От другата страна Янсън натисна също в посока на часовниковата стрелка.
Най-после се помръдна. Стържещият звук от триене между два камъка беше слаб, но безпогрешен. Янсън осъзна с какъв проблем се бяха сблъскали. Кръглото легло, в което лягаше камъкът, беше направено от някакъв вид печена глина, а с годините, докато варовикът бе ерозирал под влияние на тропическата влага, отронените парченца от двата материала се бяха съединили и образували естествен хоросан. Като резултат капакът се бе зациментирал на мястото си. Сега, след като раздробиха свързващия материал, задачата им се улесняваше.
Двамата с Тео отново се надвесиха над капака и направиха нов опит да го повдигнат, координирайки движенията си. Капакът беше с дебелина около двайсет и пет санитиметра и ужасно тежък. За преместването му бяха нужни четирима, не двама души. Но можеше да се направи. Напрегнаха всички сили и го отместиха към единия край, поставяйки го внимателно на земята.
Янсън надникна в дупката, която се откри. Точно под капака имаше решетка. През нея долови слаби гласове откъм подземието.
Нищо не се разбираше, но без съмнение гласовете бяха спокойни. Онова, което издава човешкото състояние — гняв, страх, радост, укор, притеснение, — е тонът. Думите често са украсени или подвеждащи. Изискваше се голям опит, за да се научи човек да различава зад думите характерните тоналности, издаващи истинското състояние. Янсън много го биваше в това. Гласовете, които чу, не бяха на затворници. А ако някой се намираше в тъмница, без да е затворник, не остава нищо друго, освен да е надзирател. Явно бяха пазачите, непосредствените им врагове.
Притиснат плътно към земята, Янсън надвеси глава точно над решетката. Въздухът в подземието беше прохладен, долови и мирис на цигари. Отначало шумът бе като ромолене на ручей, сега обаче започна да различава отделните гласове. Колко ли надзиратели имаше долу? Още не можеше да каже със сигурност. Нито пък имаше гаранция, че броят на гласовете съвпада с броя на хората.
Знаеха от чертежите, че тунелът се спуска надолу под ъгъл четирийсет и пет градуса в по-голямата си част, след което се накланяше и продължаваше фуниевидно под по-голям ъгъл. През мъждукащата светлина, която се процеждаше нагоре, не можеше да различи нищо.
Кацарис подаде на Янсън фиброоптичната миникамера, която приличаше на пудриера с дълъг шнур, прикачен към нея. Облегнат върху грубо издялания варовик, Янсън започна да спуска кабела през една от цепките на решетката, бавно, сантиметър по сантиметър, внимавайки да не вдига шум. Беше с дебелината на обикновен телефонен кабел, а върхът му беше с размерите на главичката на кибритена клечка. В кабела имаше двуслойна оптична нишка, по която се предаваха образите върху екрана с размери три на пет инча. Янсън не сваляше очи от миниатюрния цифров дисплей, докато бавно спускаше кабела надолу. Ако някой от надзирателите го забележеше, мисията щеше да е дотук. Върху екрана се появиха сивкави ивици, които ставаха все по-светли. Изведнъж той се изпълни с образа на слабо осветена стая. Янсън дръпна кабела малко нагоре. Сега екранът вече не играеше. Вероятно върхът бе на милиметри от края на тунела и трудно щяха да го забележат. След пет секунди автоматичната настройка избистри образите, избирайки оптималната светлина и контраст.
— Колко са? — попита Кацарис.
— Не е на добро — отговори Янсън.
— Колко?
Янсън хвана копчето, с което върхът на камерата можеше да се върти, преди да отговори.