— Седемнайсет войници. Въоръжени до зъби.
— Мамка му — измърмори Кацарис.
— Точно толкова са — каза Янсън.
— Ако имахме добра видимост, щяхме да сгащим копелетата.
— Но нямаме.
— Дали да не им пуснем осколочна граната точно сега?
— Достатъчно е един да оцелее и пленникът е мъртъв — възрази Янсън. — Всичко, което направихме дотук, ще бъде безполезно. По-добре си завлечи задника до вход А.
Вход А, както беше отбелязан на чертежите, отдавна не се използваше и водеше към задната част на подземието. Беше ключовият момент в плана. Докато отвеждаха затворника бързо към вътрешноста на древната постройка, щяха да обезвредят пазачите с граната с бял фосфор през тунела.
— Слушай — каза Кацарис. — Ако входът е там, където се предполага, че е, би трябвало да се върна до три минути. Надявам се през това време да се погрижиш за тях.
— Връщай се бързо — отговори разсеяно Янсън, който настройваше ръчно образа, въртейки върха на камерата под различни ъгли.
През гъстия цигарен дим забеляза, че мъжете седяха около две маси и играеха карти. Така правеха всички войници. Силни, въоръжени мъже, в чиято власт беше да взимат решения кой да умре и кой да живее, се бореха срещу най-върлия враг, времето, убивайки го с несериозни занимания като игра с карти. Самият той беше играл карти, докато носеше бойна униформа, много повече, отколкото смееше да си признае.
Янсън наблюдаваше внимателно познатите движения, раздаването и разиграването. Знаеше как се играе. Беше го правил с часове някога в джунглите на Мавриций. Наричаше се протер, индийския варирант на руми.
И тъй като познаваше играта, погледът му бе привлечен от младеж, осемнайсет или деветнайсетгодишен, който седеше на по-голямата маса и когото другите наблюдаваха — полудебнещо, полувъзхитени.
Младежът се оглеждаше гордо, на пъпчивото му лице грееше усмивка, която разкриваше бели зъби и му придаваше лукавия вид на победител.
Янсън знаеше играта. Не само играта на протер. Знаеше играта, която играеше младежът: поемаш максимален риск, за да спечелиш максимално. Това всъщност бе игра, която играеха и двамата.
През рамото му бе опасан патрондаш със седеммилиметрови патрони. Автоматичен пистолет RM14 бе привързан с ремък за кръста му. По-тежко автоматично оръжие — Янсън не виждаше достатъчно добре каква марка беше — се мъдреше на стола срещу него и не оставяше никакво съмнение за какво му трябваше патрондашът. Комплектът оръжия подсказваше, че младежът заема по-висока позиция в йерархията.
Младежът изтри пръстите си в синята чалма, увита около главата му, и с един замах прибра всички карти. Янсън успя да чуе няколко подсвирквания — характерното при игра на карти недоверие.
Това беше невероятно самоунищожителен ход на този етап на разиграването, освен ако картоиграчът не беше сигурен, че ще успее да се отърве от всичките карти. Подобна увереност изискваше изключителна наблюдателност и самообладание.
Спряха да играят. Дори войниците от по-малката маса станаха и наобиколиха играчите, за да разберат какво ще последва. Всеки от тях имаше пушка и поне още едно оръжие на кръста. Екипировката изглеждаше стара, но добре поддържана.
Младежът сложи картите една по една, всички бяха последователни. Беше като мач по водна топка, при който шампионът вкарва гол след гол, все едно си играе сам. Когато младежът приключи, не му остана нито една карта. Отметна назад глава и се разсмя. Тринайсетица: явно никой от другарите му не беше виждал такова нещо, тъй като нададоха бурни възгласи — ядът от загубата отстъпи място на възхищението от вещината, с която ги бяха победили.
Проста игра. Бунтовник от Кагама, който беше майстор на протер. Беше ли толкова добър и с картечницата на стола?
През фиброоптичната шпионска камера Янсън долови допълнително напрежение върху лицето на младежа, докато раздаваха отново картите. Вече знаеше кой ще победи, ако играта въобще завърши.
Знаеше също, че това не бяха прости селяни, а добре обучени войници. Забелязваше се дори от начина, по който оръжията им висяха върху бойните им дрехи. Знаеха какво правят. Ако попаднеха в засада и разполагаха с няколко секунди за прегрупиране, всеки от тях можеше да застреля затворника. От онова, което видя, му стана ясно, че такива бяха инструкциите.
Хвана в едър план пъпчивия младеж и после премести отново камерата. Седемнайсет опитни бойци и поне един от тях притежаваше свръхнаблюдателност и самообладание.
— _Прецакани сме_ — чу в слушалката гласа на Кацарис без грам емоция и по същество.
— Веднага идвам — каза Янсън, след което повдигна малко камерата към вътрешността на тунела.