Неочаквано Кацарис се засмя.
— Добре, шефе, чакам заповедите ти — каза той.
И двамата бяха надмогнали страха. Обзе ги странно спокойствие, поне за момента. За отместването на решетката щяха да са необходими усилията и на двамата, още повече че трябваше да стане безшумно. Докато се подготвяха да действат, Янсън усети, че мускулите му се съпротивляват яростно. Беше станал кекав. Това бе печалната истина. Беретата, която висеше в кобура на хълбока му, сякаш пробождаше плътта му. Върху лицето му, намазано с водоустойчива боя, се стичаше пот, влизаше в очите му и пареше. Стана му ясно, че мускулите му вече не са така еластични, както в миналото. Сякаш се бяха свили на възли и го боляха, а в момента болките бяха последното нещо, от което имаше нужда. Преди години в разгара на боя усещаше себе си като оръжие, все едно че беше автомат. Сега се чувстваше прекалено човешки. От обилното потене униформата от изкуствена материя беше започнала да залепва около коленете му, чатала, под мишниците и по лактите.
През главата му мина унизителната мисъл дали да не изчака в тунела, а Кацарис сам да свърши останалото. Изкатери се с мъка по иззиданата от неодялан камък подпорна стена към тесния правоъгълен отвор, който водеше към вътрешната страна на верандата. Правоъгълното пространство, едно от няколкото по протежение на покрива, служеше за оттичане на водата и предпазваше от наводняване първия етаж в сезона на проливните мусонни дъждове. Докато пълзеше през широкия около петдесет сантиметра дренажен отвор, усети, че диша трудно. Напрежение? Страх? Кацарис му каза, че планът му е хитър. Но и двамата знаеха, че излъга. Планът съвсем не бе хитър, а единственият възможен. Янсън все още усещаше спазмите в мускулите си, докато се придвижваше бавно по черен коридор, който се съединяваше с приемната в северното крило. Освети чертежа: до края на коридора имаше около шест метра. Вратата трябваше да е в дъното му. Дискретна. Облицована с дърво. Незабележима врата, която водеше към отвратителната дупка. Столовете от двете й страни бяха празни. Пазачите, които бяха привлечени от суматохата на верандата, още бяха в безсъзнание. Същото важеше за двойката часови, които явно са пазели в другия край на коридора. Седмина бяха на пода. Оставаха седемнайсет.
Пулсът на Янсън се ускори, докато стоеше пред вратата. Ключалката беше на няколко десетилетия и от нея почти нямаше полза. Ако някой нарушител се добереше до тук, тя не можеше да го спре. От бързия оглед установи, че е от тънък метал с обръщач, вероятно от средата на века. Подобни ключалки, както Янсън знаеше, имаха плоски четириъгълни метални пластини, а не щифтове, и пружините им се намираха в самия цилиндър, а не в патрона. Пъхна шперц. Имаше формата на клечка за зъби, но беше по-голям от кибритена клечка. Мушна извития край на шперца в ключалката и натисна далечния край, за да превърти максимално. Една по една издърпа запънките. След десет секунди бяха отключени. Но бравата още не беше готова да се отвори. Сега пъхна втори инструмент от карбидна стомана, който беше тънък, но не се огъваше, и започна да върти в посока на часовниковата стрелка.
Задържайки дъха си, той превъртя за последно и чу как резецът се прибра. Използва напрежението да открехне леко вратата към себе си, само няколко сантиметра. Тя се отмести лесно на добре смазаните си панти. Тоя вид панти трябваше да се смазват добре. Вратата бе дебела близо четирийсет сантиметра. Генерал-губернаторът беше превърнал подземието под краката си в тъмница, но явно е искал да си спести и най-слабия вик на ужас.
Янсън отвори вратата още няколко сантиметра, но се бе отдръпнал една крачка от отвора, в случай че някой го дебнеше.
Бавно, внимателно огледа и установи, че в коридора е чисто. Мина през вратата и стигна до каменна площадка, излъскана с годините. С помощта на изолирбанд притисна месинговия език, за да не се заключи вратата.
След това заслиза бавно по стълбите. Добре поне, че бяха каменни, а не от скърцащо дърво. След още няколко стъпала стигна до ново препятствие, желязна решетка.
Решетката поддаде на натиска на инструментите и се отвори с лекота за разлика от вратата горе, само че съвсем не безшумно, а с характерния стържещ звук при триене на метал върху камък. Нямаше начин пазачите да не са чули.