Янсън застина на място и мозъкът му заработи трескаво. В този момент долови думата „тейлай“.
От анурийския речник знаеше, че означава чай. Пазачите очакваха някой да им занесе самовар с чай. Затова не скочиха на крака при звука. От друга страна, ако чаят не дойдеше скоро, щяха да заподозрат, че има нещо нередно.
Сега можеше да види отблизо онова, което бе наблюдавал с камерата. Една-единствена гола крушка осветяваше стаята. Чу, че се върнаха към разговора си и играта на карти, която бе в разгара си. Димът, който се носеше на вълни из стълбището, подсказваше, че едновременно димят поне десет цигари.
Седемнайсет пазачи срещу един човек. Не беше чудно, че нехаят за сигурността на пленника.
Янсън се сети за младия шампион по протер, който играеше, поемайки най-големите рискове — или всичко, или нищо. Средно положение нямаше.
Сега всичко бе въпрос на време. Янсън бе наясно, че Кацарис чака командата му с безшумна термограната в ръка. При обикновен бой гранатата щеше да е бойна, но силната експлозия щеше да предупреди останалите. Ако войниците, които спяха в бараките, се вдигнеха на крак, шансовете за успешно измъкване на пленника ставаха от малки на нулеви.
Кацарис и Янсън разполагаха с модифицирани полуавтоматични пистолети МР5К, произведени от „Хеклер и Кох“, с къси цеви, с подвижен ударник и заглушител. Пълнителят събираше по трийсет патрона с кухи върхове, предназначени за вътрешни помещения. Деветмилиметровите куршуми „Хидра Шок“ не рикошираха. Освен това разрушаваха всяка тъкан, в която попаднеха. По-скоро разкъсваха, а не проникваха. Колегите на Янсън от отряда на „тюлените“ не случайно бяха лепнали на това оръжие, чиято огнева мощ бе деветстотин изстрела в минута, прозвището „стайна метла“. Онова, което не можеше да усмири, бяха само писъците на жертвите. Но масивната врата щеше да послужи като изолатор на звука, а освен това няколко метра камък разделяха подземието от първия етаж.
Янсън слезе шест стъпки надолу, след което бързо скочи върху дълбоката четири стъпки циментова издатина. Както очакваше, в нея имаше водопроводни тръби и електрически жици, но успя да скочи безшумно. Дотук добре. Войниците гледаха картите си, никой не вдигаше очи към тавана.
Притисна тялото си към стената и започна да се придвижва стъпка по стъпка внимателно. Колкото повече се отдалечаваше от стълбището, толкова по-малко уязвим щеше да е на изстрели и толкова по-скоро щеше да стигне до килията на Питър Новак. Прикритието на Янсън обаче съвсем не беше безопасно. Войниците от единия край на голямата маса можеха да го видят, ако вдигнеха очи към тъмната площадка. Но нямаха причини да го правят.
— Веда тейлан? — попита шампионът на протер, а в гласа му имаше нотка на раздразнителност. Той вдигна очи. Дали го забеляза?
След миг погледна отново нагоре, взирайки се в тъмната ниша. Ръцете му хванаха револвера.
Янсън не се бе излъгал за наблюдателните способности на младежа. _Беше го забелязал._
— _Сега_ — прошепна Янсън в микрофона, отдръпна се към най-далечния край на циментовата издатина и си сложи тъмните очила. Дръпна предпазителя на оръжието и се приготви за стрелба.
Младият мъж скочи на крака, крещейки нещо на своя език. Стреля към мястото, където бе мернал Янсън, а куршумът се заби в цимента на няколко сантиметра от главата му. Втори куршум се вряза в намиращия се наблизо водопровод.
Изведнъж полутъмното помещение се изпълни с ярка светлина и жега. Бавногорящата термограната беше пристигнала: малко жарещо слънце, заслепяващо дори онези, които не се опитваха да гледат към него. Яркостта му беше с пъти повече от тази на оксижен, а това, че очите на пазачите бяха привикнали към слабо осветената стая, правеше слепотата пълна. Последва стрелба в посока към Янсън, но ъгълът не позволяваше да го улучат, а и оръжията не бяха добре насочени.
През почти черните стъкла на очилата Янсън забеляза, че войниците бяха изпаднали в паника, някои търкаха очите си с длани, други стреляха напосоки към тавана. Все пак и заблуден куршум можеше да е смъртоносен. Той отвърна на стрелбата в ярко осветената стая с автоматична канонада, като внимателно насочваше откосите. Изпразни цял пълнител с трийсет патрона и мушна втори. Виковете на войниците кънтяха из помещението.
В този миг се появи Кацарис. Леко приведен и с тъмни очила, той слизаше по стълбите, стреляйки със своя МР5К срещу бунтовниците от друг ъгъл.
След секунди всичко свърши. Малцина от войниците успяха да зърнат своите врагове. Избиха ги до крак, хладнокръвно, с отличните си оръжия, които изстрелваха куршумите със скорост петнайсет за секунда. Заради заглушителите изстрелите от МР5К бяха не само смъртоносни, но и зловещо тихи. Не мина много време и Янсън осъзна, че звукът му напомня на разбъркването на колода карти. „Убийството не би трябвало да звучи така“ — каза си Янсън. Беше прекалено обикновен звук за толкова тежко деяние.