Възцари се пълна тишина. Когато осветлението се върна в предишния си вид, Кацарис и Янсън свалиха очилата. Голата четирийсетватова крушка беше непокътната, забеляза Янсън. Пазачите не бяха имали същия късмет. Телата им лежаха проснати на пода, все едно че куршумите с кухи върхове ги бяха приковали с игли. Бяха свършили работата, както се очакваше от тях, изпразвайки цялата си мощ в телата, които удряха, спирайки на няколко сантиметра в тези тела, разрушавайки всички вътрешни органи, които срещнеха. Янсън се приближи и забеляза, че някои от войниците бяха убити, преди да успеят да дръпнат предпазителите на карабините си Ml6.
Сякаш долови някакво движение. След няколко мига го видя. Пълзейки по пода, младежът, който беше изиграл блестящата тринайсетица на карти, мъжът, който вдигна очи към циментовата издатина. Беше подгизнал от кръв, но се мъчеше да докопа револвера на безжизнения войник до себе си.
Янсън даде още един откос и младият мъж застина.
Подземието заприлича на касапница, изпълни се с тежкото и противно зловоние на кръв и разкъсана карантия. Янсън познаваше много добре тази воня: това бе вонята на отнетия живот.
О, Исусе! О, Господи! Това си беше истинско клане, _касапница_. Не беше ли точно това? _Не направи ли точно това?_ Сети се за една фраза в стар доклад за неговата пригодност. Наистина ли това бе „в природата му“? Отново се върна към един от разговорите, когато напускаше:
— _Ти нямаш сърце, Янсън. Затова вършиш това, което вършиш. Мамка му, затова си този, който си._
— _Може би. А може би не съм този, за когото ме мислиш?_
— _Твърдиш, че ти е писнало от убийства. Аз обаче ще ти кажа какво ще разбереш един ден: това е единственият начин да се чувстваш жив._
— _Какъв трябва да е човек, за да се чувства жив само когато убива?_
_Какъв човек беше той?_
Повдигаше му се. Какво се бе случило с него? Дали не се бе променил до такава степен, че да не може да се справи със задачата, която бе приел? Или просто се бе откъснал твърде дълго и бе изгубил хладнокръвието си? Искаше му се да се откаже. Но знаеше, че няма да го направи. Най-малкото заради Тео, когото толкова обичаше. Не и по средата на мисията. Не сега. Не можеше да си позволи подобен лукс.
В главата му прозвуча отрезвяващ глас: в края на краищата жертвите са войници. Те са знаели, че излагат живота си на опасност. Принадлежаха към терористично движение и бяха заловили международно известна личност, бяха се заклели тържествено да екзекутират пленника си. Охранявайки невинен човек, те са знаели, че си играят с огъня. Бяха дали обет да дадат живота си за Ахмад Табари Халифа. Янсън просто бе приел предложението им.
— Да тръгваме — викна Янсън на Кацарис.
Можеше да си повтаря до безкрайност всичките тия извинения, можеше да си мисли колкото си ще, че не са лишени от основания, и все пак касапницата пред очите му бе непоносима.
Единственото, което го утешаваше, бе чувството му на отвращение. Само терорист, екстремист или фанатик можеше да съзерцава подобно насилие с безразличие, а това бяха хора, срещу които бе водил битка цял живот и на които се опасяваше, че започва да прилича. Каквото и да беше извършил, фактът, че предизвикваше у него ужас, показваше, че все още не се бе превърнал в чудовище.
Слезе от циментовата площадка и се присъедини към Кацарис, който стоеше пред желязната врата, водеща към тъмницата. Забеляза, че и неговите подметки бяха изцапани с кръв. Бързо отмести поглед.
— Аз ще отключа — каза Кацарис и му показа връзка с огромни, старовремски ключове, която бе взел от един от убитите пазачи.
Три ключа. Отвори вратата и двамата се вмъкнаха в тясно и тъмно пространство. Въздухът беше влажен, застоял и пропит с миризмата на човешки нечистотии. Нищо не се виждаше в мрака.
Кацарис включи фенерчето си от инфрачервена на обикновена светлина. Мощният лъч разцепи тъмнината.
Ослушаха се мълчаливо.
Някъде откъм дъното се чуваше как някой диша.
Тесният проход се разшири постепенно и пред очите им се откри построена преди двеста години тъмница. Тя представляваше продълговата масивна метална решетка, разположена само на метър от каменните стени и разделена на килии с прегради от каменни блокове и хоросан. Нямаше никакви прозорци, никакво осветление. Само няколко газови фенера, които обаче не бяха светили от последния път, когато затворът е бил действащ.