Янсън потрепери, сякаш усети ужаса отпреди век. Какви ли престъпления бяха извършили хората, хвърлени в тази тъмница? Не обичайните посегателства, тъй като по традиция разприте между местните жители се разрешаваха от селските водачи, които проявяваха склонност по-скоро към „цивилизовани“ наказания. Не, онези, които се озоваваха в тъмницата на колониалния владетел, бяха непокорните люде. Хората, които се опълчваха на чуждото владичество, които вярваха, че местните могат сами да ръководят съдбините си, без намесата на холандската империя.
А сега нова група бунтовници беше завладяла тъмницата и подобно на мнозина други като тях не се опитваха да я разрушат, а да я използват за свои цели. Беше печална и необорима истина: онези, които атакуват Бастилията, неизбежно намираха начин отново да я използват.
В килиите цареше пълен мрак. Кацарис мина с фенерчето покрай дългата решетка и накрая го видяха.
Мъж.
Мъж, който съвсем не се зарадва, когато ги забеляза. Стоеше облегнат на стената на килията и трепереше от страх. Когато лъчът от фенерчето се насочи към него, той се свлече на земята и се сви в ъгъла като уплашено животно, което иска да се скрие.
— Питър Новак? — попита внимателно Янсън.
Мъжът зарови лице в двете си длани като дете, което си мисли, че щом то не може да вижда, и него не могат да го видят.
Изведнъж Янсън се досети как ли изглеждаше в очите му с наплесканото с черна боя лице, бойна униформа и обувки, изцапани с кръв? Като спасител или като _нападател_?
Кацарис освети уплашения мъж и Янсън забеляза елегантната му риза, втвърдена не от френска марка кола, а от мръсотия и засъхнала кръв.
Янсън си пое дълбоко дъх и изрече думите, които предварително си бе наумил да изрече:
— Господин Новак, името ми е Пол Янсън. Веднъж вие ми спасихте живота. Тук съм да ви върна жеста.
СЕДМА ГЛАВА
Няколко дълги мига мъжът стоя неподвижен. След това вдигна глава, все още свит в ъгъла, и погледна право към светлината. Кацарис веднага пренасочи лъча, за да не го заслепява.
Янсън бе поразен.
На няколко стъпки от него се намираше образът, който бе украсявал кориците на безброй списания. Образ, обичан почти колкото този на папата, а може би и повече, тъй като живееха в нерелигиозна епоха. Падащата на кичури върху челото му гъста коса все още беше по-скоро черна, отколкото сива, високите скули — почти азиатски. Питър Новак. Носителят на Нобеловата награда за мир от предната година. Хуманист, какъвто светът не бе познавал досега.
Известността на Новак правеше състоянието му още по-шокиращо. Торбичките под очите му бяха тъмни, почти виолетови. Решителният му някога поглед излъчваше сега ужас. Докато бавно се изправяше на крака, Янсън забеляза конвулсиите на тялото му. Ръцете на Новак трепереха. Дори тъмните му вежди потрепваха.
На Янсън това състояние му бе познато. Така изглеждаше човек, загубил всяка надежда. Познато му бе, защото някога и той бе изпадал в подобно състояние. В Бааклина. Прашен град в Ливан. Похитители, които бяха загубили човешкото си подобие от омраза. Никога нямаше да забрави коравите им като антрацит погледи и сърца. Бааклина. Съдбата бе отредила да се превърне в лобното му място. Беше твърдо убеден в това. Накрая обаче бе освободен след намесата на фондация „Свобода“. Дали бяха платили за него? Никога нямаше да узнае. Дори след като го освободиха, дълго време продължаваше да се чуди дали наистина му се бе разминало, или съдбата му беше дала само отсрочка. Тези терзания бяха дълбоко безразсъдни и Янсън не ги споделяше с никого. Но някой ден сигурно щеше да ги разкрие пред Питър Новак. Новак щеше да разбере, че и други бяха преживели това, което той преживяваше сега, и може би щеше да му послужи като утеха. Дължеше много на Новак. Не, дължеше му всичко. Същото важеше за хиляди други, дори милиони.
Питър Новак беше пътувал из целия свят, за да посредничи за решаване на кървави конфликти. Сега някой го бе въвлякъл в кървав конфликт. Някой, който щеше да си плати.
Янсън изпита прилив на топлота към Питър Новак и едновременно гняв към онези, които се бяха опитали да го сломят. Янсън почти през целия си живот бе бягал от подобни чувства. Той имаше репутацията на човек, който се владее изцяло, проявява олимпийско спокойствие и е лишен от емоции. Бяха му лепнали прякора „Машината“. Нравът му караше някои хора да се чувстват неудобно, у други вдъхваше решителност и доверие. Но Янсън знаеше, че не е направен от камък. Той просто никога не се издаваше. Рядко показваше страха си, тъй като се страхуваше прекалено. Криеше чувствата си, тъй като изгаряше от чувства. Особено след атентата в Калиго, който му отне единствения смисъл в живота. Беше толкова трудно да обичаш, след като знаеш колко лесно се отнема любовта. Трудно е да вярваш, когато си разбрал колко лесно се руши доверието. Някога, преди десетилетия, имаше един човек, от когото се бе възхищавал, но този човек го предаде. Не само него, а цялото човечество.