Веднъж Хелън му каза, че е вечно търсещият човек. А той й отговори, че вече не търси нищо, тъй като е намерил нея. После я целуна нежно по челото, по очите, носа, устните, шията. Но тя бе искала да каже друго: тя бе искала да му каже, че вечно търси смисъл и нещо или някой по-голям от него. Сега си даваше сметка, че този някой е човек като Питър Новак.
Питър Новак в момента бе развалина. Развалина на човек, който бе едновременно и светец. Беше невероятен икономист и трудовете му се цитираха навсякъде. Можеше да бъде Мидас* на двайсет и първи век, разглезен плейбой или прероденият Шах Джахан, императора на могулите, който бе построил Тадж Махал**. Но единственото, което го интересуваше, бе да направи света по-добро място, отколкото го бе заварил. Със сигурност по-добър от мястото, което е бил, когато оцеля на смъртоносните полета на Втората световна война.
[* Легендарен цар на Фригия, който превръща в злато всичко, до което се докосне. — Бел. прев.]
[** Гробницата Тадж Махал (Дворецът на короната), построена в чест на съпругата на Шах Джахан, е най-запазеният и най-красивият гробен монумент в света от XVII век, строен цели 22 години. — Бел. прев.]
— Дошли сме за вас — каза му Янсън.
Отстъпвайки внимателно от каменната стена, Питър Новак дръпна назад раменете си, сякаш за да напълни белите си дробове. Дори говоренето му струваше огромни усилия.
— Дошли сте за мен — повтори той с дрезгав глас.
Вероятно това бяха първите думи, които изричаше от няколко дни.
_Какво са му сторили?_ Дали бе отпаднал тялом или духом? От опит Янсън знаеше, че физиката се възстановява много по-бързо. Дишането на Новак подсказваше, че е болен от пневмония, събиране на течност в белите дробове, което се дължеше на влажния, спарен и пълен с бактерии въздух в тъмницата. Следващите му думи бяха до голяма степен несвързани.
— Вие работите за _него_ — каза Новак. — Разбира се, че е така. Той казва, че може да има само _един_! Той знае, че когато ме отстрани от пътя си, _няма да има кой да го спре_!
Интонацията, с която изрече тези думи, бе толкова настойчива, че изцяло заместваше смисъла им.
— Ние работим за вас — отвърна Янсън. — Дойдохме да ви отведем.
Святкащите очи на този велик мъж изразяваха смущение.
— Вие не можете да го спрете!
— За кого говорите?
— Питър Новак!
— Вие сте Питър Новак.
— Да! Естествено! — Той сви ръце пред гърдите си и се изпъна като дипломат на официален прием.
_Дали не беше изгубил ума си?_
— Дойдохме за вас — повтори Янсън, докато Кацарис изпробваше един от ключовете от връзката на решетката пред килията на Питър Новак. Решетката се отвори. В първия миг Новак не се помръдна. Янсън огледа зениците му, за да разбере дали не е дрогиран, и стигна до заключение, че единствената дрога, на която бе станал жертва, беше травмата от пленничеството. Човекът бе държан на тъмно три дни. Сигурно не бе лишаван от вода и храна, но му бяха отнели надеждата.
Янсън позна синдрома, позна елемените на посттравматичната психоза. В прашния ливански град и на него не му се размина. Хората очакваха от пленниците да паднат на колене от благодарност или да се вкопчат в ръцете на спасителите си като по филмите. В реалния живот обаче рядко ставаше така.
Кацарис хвърли на Янсън нервен поглед и почука върху своя брайтлинг. С всяка изминала минута се излагаха на допълнителен риск.
— Можете ли да ходите? — попита Янсън с по-остър тон, отколкото възнамеряваше.
Последва пауза, преди Новак да отговори.
— Да — каза той. — Мисля, че да.
— Трябва да тръгваме.
— Не — възрази Питър Новак.
— Моля ви. Не можем повече да чакаме.
По всичко личеше, че Новак изпитва обичайното объркване и дезориентация на току-що освободен пленник. Но дали нямаше и друго? Дали не се проявяваше стокхолмският синдром*? Дали Новак не бе станал жертва на прословутата си склонност да проявява съчувствие?
[* Състояние, при което жертвата започва да изпитва симпатии към похитителите си. — Бел. прев.]
— Не, има още един човек — прошепна той.
— За какво говорите? — прикъсна го Кацарис.
— Тук има още някой — Закашля се. — Още един затворник.
— Кой? — тросна се Кацарис.
— Американка — отговори той и посочи към килията в края на коридора. — Няма да тръгна без нея.