— Невъзможно — прекъсна го пак Кацарис.
— Ако остане тук, ще я убият. Веднага ще я убият! — Отначало очите на човеколюбеца гледаха умолително, а след това заповеднически. Прочисти гърлото си, овлажни изсъхналите си устни и пое отново дъх. — Ще тежи на моята съвест. — Английският му беше изискан, премерен, с почти незабележим унгарски акцент. Дишаше тежко. — Не на вашата.
Янсън разбираше, че затворникът малко по малко се съвзема и възвръща самообладанието си. Проницателните му тъмни очи напомняха на Янсън, че Новак не беше обикновен човек. Той беше аристократ по природа, свикнал да подрежда света според собствените си виждания. Беше надарен от Бога за това и използваше дарбата си изключително за милосърдни цели.
Янсън се загледа в немигащите очи на Новак.
— А ако не можем…
— Тогава ще се наложи да ме оставите тук. — Докато говореше, се запъваше, но думите прозвучаха недвусмислено.
Янсън го изгледа невярващо.
Лицето на Новак трепна леко, преди да продължи:
— Съмнявам се, че спасителният ви план изключва да се съобразите с желанието на пленника.
Явно умът му сечеше както преди. Той изигра картата си веднага, оставяйки у Янсън впечатлението, че по-нататъшните спорове са излишни.
Янсън и Кацарис се спогледаха.
— Тео — каза Янсън тихо, — изведи я.
Кацарис кимна неохотно. След това и двамата застинаха на място.
_Шумът._
Триене на желязо в камък.
Познат звук: на металната врата, която бяха отворили, за да влязат в тъмницата.
Янсън си спомни, че единият от войниците произнесе думата тейлай.
Явно беше човекът, когото пазачите очакваха да им донесе чай.
Янсън и Тео се втурнаха към подгизналата от кръв стая, откъдето чуха дрънкането на връзка с ключове, след което видяха подноса с кана от ковано желязо и наредени малки порцеланови чаши.
Забелязаха ръцете, които държаха подноса — съвсем малки ръце. След това се появи и мъжът, който съвсем не беше мъж. Беше момче. Ако трябваше да гадае, Янсън би казал, че беше на осем години. Големи очи, мургава кожа, късо подстригана черна коса. Беше голо до кръста и обуто в сини къси панталонки. Гуменките изглеждаха прекалено големи за тънките му крачета и му придаваха нахакан вид. Очите на момчето се бяха вторачили внимателно в стъпалата. Бяха му поверили важна задача и той внимаваше къде стъпва. Не биваше да изпусне подноса или да разлее чая.
Беше изминал половината от пътя, когато спря рязко. Вероятно бе подушило миризмата или необичайната тишина му бе подсказала, че нещо не е наред.
Момчето погледна стаята. Пазачите лежаха на пода сред локви кръв. Янсън го чу как ахна. Без да иска, момчето изпусна подноса. Ценния поднос. Подноса, който пазачите щяха да посрещнат с благодарност и радост. Той се изтъркаля по стълбите като обръч, чашите се счупиха върху стъпалата пред него, а горещото съдържание на чайника се разля върху краката на момчето. Янсън наблюдаваше неподвижно.
Всичко падаше. Всичко се разливаше. Включително кръв. Янсън съзнаваше какво трябва да направи. Ако го оставеха, момчето щеше да избяга и да предупреди останалите. Онова, което трябваше да направи, бе достойно за съжаление, но неизбежно. Нямаше друг избор. Със светкавично движение той насочи пистолета със заглушителя към момчето.
Момче, което го погледна с разширени от ужас очи.
Осемгодишно момче с тънки крачета, невинно същество, на което животът бе отнел правото да избира.
Не боец. Не конспиратор. Не бунтовник.
Момче. При това въоръжено не с друго, а с кана горещ ментов чай.
Но това нямаше значение. В наръчниците за работа на терен имаше термин за такива лица — невъоръжени помагачи. Янсън знаеше какво трябва да направи.
Но ръката му отказваше да се подчини. _Пръстът му не искаше да натисне спусъка._
Янсън беше шокиран, смразен, както никога през живота си, макар че умът му работеше трескаво. Отвращението му към „стандартния оперативен протокол“, според който жертвите не можеха да се избягнат, го завладя изцяло, парализира го.
Момчето се обърна и побягна, взимайки по две стъпала наведнъж, назад към сигурността.
Но неговата сигурност означаваше за тях гибел! Самообвиненията изригнаха у Янсън като лава: заради проявената за две секунди сантименталност компрометира фатално мисията.
Момчето щеше да вдигне врява. Като му позволи да избяга, Янсън подписа смъртната присъда на Питър Новак. На Тео Кацарис. На себе си. А вероятно и на останалите участници в мисията.
Беше допуснал непростима грешка, необяснима, непоправима грешка. Сега на практика той се бе превърнал в убиец на много повече хора, спасявайки детето. Покрусен, той извърна очи от Новак към Кацарис, когото обичаше повече от всеки друг на света, като син. Мисията приключи. Саботирана от пагубна сила, която не бе предвидил — самият той.