Притисна неизцапания край на „Семтекса“ към почистената площ. Тя залепна, но имаше чувството, че ще падне всеки момент.
Двамата с Тео излязоха от резервоара, като Янсън хвърли още едно око към експлозива, за да се убеди, че още е на мястото си. След като се върнаха при пленниците до едно от разклоненията на коридора, те натиснаха дистанционното устройство, за да активират батериите.
Експлозията беше оглушителна, сякаш едновременно гръмнаха цяла камара четирийсет хиляди ватови тонколони. Ударната вълна ги застигна и дори очите им започнаха да вибрират. Бял пушек се засмука навътре, донасяйки характерния мирис на пластичен експлозив и още нещо — соления дъх на морския бриз. Имаха път за бягство от дворцовия комплекс.
Ако оживееха да го използват.
ОСМА ГЛАВА
Колко време щеше да мине, преди ФОК да се мобилизира напълно? Сто и двайсет секунди? По-малко? Колко бяха дежурните пазачи? Колко хора охраняваха бойниците?
Скоро щяха да разберат.
Част от масивната каменна стена се бе срутила при взрива, наоколо се въргаляха нащърбени тенекиени късове. Фенерчето на Тео потвърди, че влажният морски бриз не е измамен. Отворът беше достатъчно голям, така че можеха да се измъкнат от сградата. Пръв се изкачи Кацарис. Янсън щеше да е последен. Двамата трябваше да помогнат на омаломощените пленници да се проврат през развалините и да излязат.
След осемдесет секунди и четиримата бяха отвън. Морският бриз духаше по-силно, а нощното небе бе по-ясно отпреди. Облачната покривка се разкъсваше. Провиждаха се звезди и кръпки луна.
Проясняването на нощта не беше в тяхна полза. Измъкнаха се от тъмницата, но не бяха на свобода.
Не още.
Застанаха плътно до стената от варовикови блокове, а Янсън се опитваше да установи точното им местоположение. Бризът прочисти ноздрите му от натрапчивия мирис на кръв от жертвите и от животинската воня на пленниците, които не се бяха къпали отдавна.
Районът в непосредствена близост до каменната стена беше по-безопасен за тях. Забеляза, че бойниците край морския бряг гъмжат от въоръжени мъже. Някои от тях стояха до тежките оръдия. Бойниците бяха издигнати, за да обстрелват от тях корветите и шхуните на съперническите колониални империи. Отдалечавайки се от крепостта, те щяха да се изложат на още по-голяма опасност.
— Можете ли да тичате? — обърна се Янсън към Новак.
— За малко разстояние ли става дума?
— Съвсем малко — увери го той.
— Ще се постарая — отвърна решително милиардерът, издавайки напред челюстта си.
Беше минал шейсетте години, беше стоял в плен при ужасни условия, но със силата на волята щеше да се справи.
Янсън се почувства по-спокоен след проявеното от него хладнокръвие. Дона Хедърман му вдъхваше по-малко увереност. Тя изглеждаше така, сякаш всеки момент ще изпадне в истерия. А беше прекалено тежка да я носят.
Хвана я за ръката.
— Ей — каза той, — никой няма да иска от теб повече, отколкото си в състояние да направиш. Разбираш ли?
Тя изхленчи, а очите й гледаха умолително. Командос с наплескано с черна боя лице не беше успокоителна гледка за нея.
— Искам от теб да се съсредоточиш, нали?
Посочи към скалите на петдесет метра пред тях, където носът падаше стръмно надолу. Ниска телена ограда, боядисана с бяла боя, излющена на места, очертаваше стръмнината и служеше по-скоро за предупреждение, отколкото като предпазна мярка.
— Ето там трябва да стигнем.
Спести й подробностите от плана. Не й каза, че ще се спуснат с въжета до лодката, която ги очакваше на осемдесет метра под стръмните скали, където вълните се разбиваха на пяна.
Кацарис и Новак побягнаха към скалистия нос. Янсън ги последва, съобразявайки се с темпото на американеца, който едвам дишаше.
На фона на нощта скалният нос създаваше чувството, че там е краят на света, по-нататък беше нищото.
А нищото бе тяхната посока, единственото им спасение.
Ако стигнат навреме.
— Намери подходящо място! — викна Янсън на Кацарис.
Скалите бяха метаморфни образувания от гнайс с формата на неравномерни зъбери. Два скални рога стърчаха над морската бездна. Щеше да е по-бързо и по-безопасно да използват единия от тях, вместо да забиват клинове в цепнатините. Със сигурни и сръчни движения Кацарис привърза въжетата около по-изпъкналата скала и ги спусна надолу, като преди това ги подсигури с двоен възел. Ако някое от въжетата се скъсаше от триенето в острите скали или от заблуден куршум, щяха да се прехвърлят на другото. Янсън беше приготвил въже с дебелина 9,4 милиметра, полуеластично, за да се контролира скоростта на спускането. Беше пресовано, но достатъчно здраво.