И защо? За Бога, защо?
Янсън се хвърли на пода на лодката, парализиран от мъка, безсилие и ярост. За миг насред океана се почувства така, сякаш бе в гробница. Не можеше да диша. Кръвта във вените му се бе смразила. Развълнуваното море го приканваше да опита противоотровата на вечната забрава. Беше изтерзан, измъчен, изплашен до смърт и знаеше как да сложи край на това.
Но това не беше изход.
Беше готов да даде собствения си живот за техния.
Но беше невъзможно.
Само той оцеля.
Някаква част от мозъка му защрака усилено, бясно като сметачна машина. Беше вдигнал оръжие срещу цяла армия фанатици, за да бъде победен от нещо много по-сатанинско. Силен изблик на възмущение смрази душата му като с фреон. Емоции като униние и печал дадоха път на по-силна емоция, непреодолима жажда за мъст. Единствено той остана жив, за да разбере какво се бе случило.
И защо.
ВТОРА ЧАСТ
ДЕВЕТА ГЛАВА
Вашингтон, окръг Колумбия
— Най-важната директива тук е секретността — каза мъжът от Военното разузнаване на останалите в стаята. С дебелите си, тъмни вежди, широки рамене и мускулести ръце имаше вид на работник. Всъщност Дъглас Олбрайт се занимаваше изцяло с умствена дейност, отдаден изцяло на размишляване и обсъждания. Имаше докторат по политология и още една научна степен в областта на теорията на игрите. — Секретността е приоритет едно, две и три. По този въпрос не бива да имаме никакви съмнения.
Подобни съмнения бяха малко вероятни, тъй като със същия императив бе съобразен и изборът на необичайното място за набързо свиканото заседание. Международният център „Меридиън“ се намираше на „Кресънт Плейс“, точно след Шестнайсета улица на хълма Меридиън Хил. Приятна, красива сграда в неокласически стил, в който е издържана архитектурата в официален Вашингтон, тя бе всичко друго, но не и набиваща се на очи. Чарът й бе дискретен, подобно на куриозния й статут на сграда, която не е собственост на федералното правителство. Центърът се водеше за образователен и културен институт с нестопанска цел. Но бе изцяло на разположение на правителството за поверителни нужди. Центърът имаше елегантна входна врата от дъбова резба. Особено важен бе страничният й вход, до който се стигаше откъм таен път, което даваше възможност на високопоставените особи да пристигат и да си заминават, без да бъдат забелязани. Макар да се намираше само на миля от Белия дом, центърът имаше редица предимства за някои заседания, особено между представители от различни министерства, за които нямаше официално нареждане. Срещите тук не се документираха, както изискваха процедурите за сигурност в Белия дом, Пентагона, старата правителствена сграда или разузнавателните служби. Те можеха да се състоят, без да остават купища папки и документи след тях. Можеха да се състоят, без никой да научи за тях.
Петимата мъже с мрачни лица, които седяха около малката маса за конференции, работеха в едно и също направление и въпреки това при наличната структура на правителствените учреждения никога не бяха имали повод да работят заедно. Излишно бе да се споменава, че програмата, която ги събра заедно, на първо място, не беше обикновена, а обстоятелствата, пред които бяха изправени, можеше да се окажат катастрофални.
За разлика от висшестоящите им началници техните назначения не бяха политически, а безсрочни. Работеха по проблеми, които излизаха далеч извън сроковете на която и да е администрация. Взаимодействаха си и докладваха на мъже и жени, които идваха и си отиваха през четири години, но хоризонтите на техните отговорности се простираха много по-далеч.
Срещу човека от ДИА беше седнал заместник-директорът на Агенцията за национална сигурност, който беше с високо чело и изпито лице. Гордееше се със способността си да запазва хладнокръвие, независимо какви са обстоятелствата.
— Секретност, да. Естеството на директивата е ясно — каза той спокойно. — Естеството на темата обаче не е.
— Пол Ели Янсън — заяви заместник държавният секретар, който по документи беше директор на Бюрото за разузнаване и анализи към външнополитическото ведомство. Той си бе мълчал до този момент. С гладко лице и атлетична фигура, с разрошена сламеноруса коса, той се правеше на тежкар с очилата си с черни рамки. Заместник държавният секретар беше човек, който винаги оцеляваше. Останалите го знаеха. И защото винаги оцеляваше, те внимателно следяха как ще се нагоди към нещата. — Янсън беше един от нашите, както знаете. Документите, които получихте за него, са леко редактирани. Извинявам се за това, но така ни ги предоставят от архива, а не разполагахме с време за подготовка. Както и да е, смятам, че ще ви дадат обща представа.