— Една от проклетите ти машини за убиване, Дерек, това е той — каза Олбрайт, хвърляйки му кръвнишки поглед. Въпреки високия си ранг Олбрайт бе направил кариерата си като аналитик и никога не се бе занимавал с операции, така че си оставаше аналитик до мозъка на костите. По стар обичай хора като него изпитваха към колегите си от оперативната област недоверие, което често бе оправдано. — Ти създаваш подобни бездушни роботи, изгубваш им дирите по света, а после някой друг трябва да оправя бъркотиите. Въобще не мога да разбера каква игра играе.
Мъжът от Държавния департамент го стрелна гневно.
— Замислял ли си се върху възможността някой друг да си играе с него? — Погледна го втренчено: — Да се изхвърляме със заключения е опасно. Не бих желал да правя извода, че Янсън е ренегат.
— Проблемът е, че не можем да сме сигурни — обади се човекът от СНС, Санфорд Хилдрет. Обърна се към човека, който седеше до него, компютърен специалист, който в младежките си години си бе спечелил славата на вундеркинд, след като съвсем сам, без ничия помощ бе проектирал информационната система на ЦРУ. — Има ли някакви дании, които сме пропуснали, Кац?
Кац Ониши поклати глава. Завършил Техническия в Калифорния и отраснал в Южна Калифорния, той бе придобил характерния за Силиконовата долина акцент, който го правеше по-небрежен, отколкото беше.
— Мога да ви кажа, че някой е успял да пробие защитната система. Но не мога да идентифицирам нарушителя. Във всеки случай не и на този етап.
— Кажи ми, че си прав, Дерек — продължи Хилдрет. — Тогава ще ми станеш симпатичен. Но абсолютно нищо не може да компрометира програмата. Дъг е прав — това е най-важната директива. Иначе можем да кажем чао на мира в Америка. Почти е без значение какво си е въобразявал, че прави. Всичко, което можем да кажем, е, че онзи приятел Янсън няма представа каква непростима грешка е направил. — Той повдигна чашката с кафето и отпи една глътка, надявайки се никой да не е забелязал как му трепери ръката. — И никога няма да узнае.
Думите му прозвучаха по-скоро като декларация, отколкото като наблюдение.
— До голяма степен съм съгласен — каза човекът от Държавния департамент. — Шарлот уведомена ли е?
Шарлот Ейнсли беше съветничката на президента по въпросите на националната сигурност и главната им връзка с Белия дом.
— По-късно днес — каза човекът от СНС. — Но смятате ли, че има някаква смислена алтернатива?
— За момента? Забил се е в плаващи пясъци. Не можем да му помогнем, дори да искахме.
— Ще стане по-лесно, ако не се съпротивлява — каза аналитикът от ДИА.
— Няма спор в това — отговори Дерек Колинс. — Но той ще го направи, доколкото го познавам. До дупка.
— При това положение ще се наложи да предприемем крайни мерки — посочи аналитикът. — Ако програмата изгори, ако дори една стотна от нея бъде изложена на опасност, не само ние сме съсипани, всичко, за което ни е грижа, отива по дяволите. Всичко. Пропада всичко, което сме правили през последните двайсет години. И това е най-добрият сценарий. По-вероятно е да се стигне до нова световна война.
— Нещастно копеле — каза заместник-директорът на СНС, разлиствайки досието на Янсън. — Мъртъв е.
Заместник държавният секретар успя да се сдържи да не трепне.
— Мамка му — каза той. — Иначе ние загиваме.
# Атина
Гърците го наричаха нефос. Смогът бе подаръкът на западната цивилизация за нейната люлка. Притиснат като в капан от планините, надвиснал ниско над земята заради атмосферната инверсия, той окисляваше въздуха и ускоряваше разрушаването на античните паметници, дразнеше очите и дробовете на четирите милиона жители на града. В лоши дни покриваше Атина като пагубен облак дим. Денят беше от лошите.
Янсън взе директен полет от Бомбай до Атина и пристигна на Източния терминал на международното летище „Елиникон“. Чувстваше убийствена празнота. Беше като зомбиран. _Имаш парче гранит на мястото, където трябва да е сърцето ти._ Де да беше истина.
Позвъни на Марта Ланг няколко пъти, но напразно. Това го влудяваше. На номера, който му даде, уж щеше да я открие където и да се намираше. Така поне му каза. Бил свързан директно с офиса й и ако не вдигнели до третия сигнал, щял да превключи на клетъчния й телефон. Само трима души знаели този телефонен номер, бе подчертала тя. Но всеки път, когато позвънеше, му отвръщаше електронният сигнал на свободната линия. Звъня в различни регионални представителства на фондация „Свобода“ — в Ню Йорк, Амстердам, Букурещ. „Госпожа Ланг не е тук“ — информираха го всеки път подчинените й с любезни гласове. Янсън настояваше, че е спешно. Че има уговорка с нея. Че е неин личен приятел. Че въпросът е от изключителна важност. Че се отнася до самия Питър Новак. Опита по всякакъв начин, как ли не се молеше, но нищо не постигна.