„Ще й бъде оставено съобщение“ — казваха му всеки път, използвайки неизменно страдателен залог. Те обаче не можеха да й предадат същинското съобщение, за ужасната и унищожителна истина. Защото какво можеше да им каже Янсън? Че Питър Новак е мъртъв? Хората от фондацията, с които разговаряше, не показваха с нищо, че знаят за това. А Янсън знаеше, но не може да им съобщи.
Докато минаваше през Източния терминал, дочу по музикалната уредба на летището вездесъщата американска поппевица с нейната вездесъща песен от вездесъщия американски композитор. Така бе писано на международния пътник в днешно време: да тъне в еднообразието на културното обезличаване.
_Ще й бъде оставено съобщение._
Беше бесен! Къде можеше да е тя? Дали не беше убита? А да не би… мисълта за това го прониза като острие на бръснач в очите, тя да е част от пъкления заговор? Да не би Новак да е убит от член на собствената си организация? Не можеше да отхвърли автоматично подобна хипотеза, макар да водеше до ужасното заключение, че го бяха използвали като стръв. Че вместо да спаси човека, който някога бе спасил него, беше послужил като инструмент за ликвидирането му. И въпреки всичко беше безумие! Нямаше логика. Защо да убиват човек, осъден на смърт?
Янсън се настани в едно от такситата на летището, което щеше да го закара до атинското предградие Мец, югозападно от Олимпийския стадион. Предстоеше му трудна задача. Трябваше да разкаже на Марина Кацарис какво се бе случило, да й го каже очи в очи, а тази перспектива му тежеше като воденичен камък.
Летището се намираше на около десет километра от центъра на Атина. Разположен на неудобната задна седалка, където нямаше достатъчно място за дългите му крака, Янсън наблюдаваше уморено пътя. Магистралата от предградието Глифада, където се намираше „Елиникон“, до хълмистото място, което Атина представляваше, беше като конвейер с автомобили, чиито ауспуси непрестанно захранваха стелещата се ниско пелена от серен двуокис.
Забеляза на прозорчето на таксиметъра цифрата две и очите му срещнаха очите на шофьора, тумбест мъж, с тъмна набола брада от типа, която никога не може да се избръсне докрай.
— Да не би да има някой в багажника? — попита Янсън.
— Някой в багажника? — повтори шофьорът развеселен. Явно се гордееше, че говори английски. — Ха! Последния път, когато проверих, нямаше никой, господине. Как ви дойде наум да попитате?
— Защото не виждам никой друг в колата. Затова се мъчех да разбера защо таксиметърът е нагласен на двойна такса.
— Грешката е моя — каза шофьорът, веселото му изражение помръкна. Неохотно превъртя таксиметъра, с което не само намали двойно таксата, но и изтри драхмите, които се бяха навъртели до момента.
Янсън вдигна рамене. Беше стар номер на атинските таксиджии. Явно шофьорът бе разбрал, че е изтощен и разсеян и затова се бе опитал да приложи този малък трик.
При трафика в Атина последният километър от пътуването обикновено се изминаваше за повече време, отколкото предишните пет например. Улиците в квартала Мец бяха прокарани през стръмна хълмиста местност, а къщите, които датираха отпреди войната и преди населението да се разрасне, напомняха за по-ранна епоха, когато животът е бил по-лек. Повечето бяха боядисани в пясъчножълто с керемидени покриви и прозорци с червени капаци и закътани зад тях дворове с цветя в саксии и спираловидни външни стълбища. Къщата на Кацарис се намираше на тясна уличка отвъд Вулгарос, на няколко преки от Олимпийския стадион.
Янсън освободи шофьора, след като му плати две хиляди и петстотин драхми, позвъни и зачака, надявайки се да не му отвори никой.
Вратата обаче се отвори след няколко секунди и на прага се появи Марина. Такава, каквато си я спомняше — ако не друго, беше по-красива отвсякога. Янсън видя същите високи скули, сладко лице, спокойни кафяви очи и права копринена черна коса. Издаденото й коремче почти не се забелязваше, просто още една сексапилна извивка под свободната й рокля от естествена коприна.
— Пол! — възкликна тя радостно. Радостта й обаче се изпари, когато забеляза изражението му. Кръвта се дръпна от лицето й. — Не — изстена тя тихо.
Янсън не отговори, но измъченото му изражение говореше красноречиво.
— Не — прошепна тя.
Започна да трепери, лицето й се изкриви от мъка, после от гняв. Последва я вътре, а тя се обърна и го зашлеви. След това го заудря отново и отново, сякаш за да отблъсне истината, която щеше да разруши нейния свят.