Ударите бяха болезнени, макар и не колкото гнева и отчаянието, които се криеха зад тях. Накрая Янсън я сграбчи за китките.
— Марина — каза той с глас, изпълнен с мъка. — Моля те, Марина.
Тя го гледаше втренчено, все едно че се опитваше със силата на волята си да го накара да изчезне, а заедно с него да изчезне и разрушителната новина.
— Марина, нямам думи да изразя съжалението си. — В подобни моменти клишетата идваха сами, макар да не казваха истината. Стисна очи, търсейки подходящите думи за утеха. — Тео беше герой до края. — Думите прозвучаха тъпо на фона на неописуемата мъка, която двамата с Марина изживяваха. — Нямаше равен на себе си. А нещата, които…
— Млъкни! Проклет да си! — Тя се отскубна насила от него и избяга на верандата, която гледаше към задния двор. — Не разбираш ли? Не ми пука вече от подобни глупости. Не ми пука от вашите героични игри на каубои и индианци. За мен те не означават нищо!
— Но не винаги е било така.
— Не — призна тя.
— Мили Боже, онова, което направи в Босфора, беше изключително!
Операцията бе извършена преди шест години, преди Марина да се оттегли от разузнавателната служба на своята страна. Тогава те заловиха голяма пратка оръжие за терористичната група „17 ноември“ и задържаха доставчиците. — Познавам хора от бранша, които още ти се възхищават.
— А запитвал ли си се някога дали това е променило нещо?
— Спаси човешки живот!
— Наистина ли? Една пратка огнестрелно оръжие бе заловена, но много други са стигнали до местоназначението си. Предполагам, че така цените се задържат високи и търговците печелят добре.
— Тео не гледаше на нещата по този начин — каза тихичко Янсън.
— Тео наистина не възприемаше нещата по този начин, а сега никога няма да ги възприема — гласът й започна да трепери.
— Обвиняваш мен.
— Обвинявам себе си.
— Не, Марина.
— Позволих му да дойде, нали така? Ако бях настояла, щеше да остане. Съмняваш ли се? Но аз не настоях. Защото дори този път да ме бе послушал, щеше да има друг и друг, и друг. Ако не беше дошъл, това също щеше да го убие. Тео беше най-добрият. Съзнавам го, Пол. Това го правеше да се чувства горд. Как можех да му го отнема?
— Всички ние правим своя избор.
— Как можех да го убедя, че го бива в много други неща. Беше добър човек. Щеше да е великолепен баща.
— Беше невероятен приятел.
— Към теб, да — каза Марина. — А ти към него?
— Не знам.
— Той те обичаше, Пол. Затова те последва.
— Знам това — отговори Пол. — Наистина.
Янсън замълча за миг.
— Толкова съжалявам, Марина.
— Ти ни събра. А сега ти ни раздели. Това бе единственото нещо, което можеше да ни раздели.
Тъмните очи на Марина го гледаха умолително и изведнъж у нея се отприщи цял язовир. Риданията й бяха животински, диви и необуздани. През следващите няколко минути изригваха като вулкан. Седеше върху черен стол, заобиколена от домашните вещи, които двамата с Тео бяха купували заедно: тъкания килим, току-що изцикления жълт дървен под, уютния дом, където двамата със съпруга си бяха живели и който бяха подготвили, за да посрещнат нов живот. Янсън си помисли, че заради някакъв си размирен остров в Индийския океан Тео бе лишен от бащинство.
— Не исках да заминава — каза тя. — Въобще не исках да го пусна.
Лицето й пламтеше, а когато отвори уста, върху подпухналите й устни се проточи струйка слюнка. Гневът й бе предоставил единствения пристан и когато той рухна, Марина също рухна.
— Знам, Марина — каза Янсън, чиито очи също бяха влажни. Забелязвайки как поспепенно отпада, той я хвана здраво и я прегърна. — Марина.
Произнасяше името й шепнешком. Гледката през прозореца бе нелепо слънчева, а клаксоните на изнервените шофьори звучаха почти утешително, това бе врявата на късния градски следобед. Море от пътуващи хора бързаха да се приберат у дома при семействата си: мъже, жени, синове, дъщери — геометрията на домашния живот.
Когато го погледна отново, очите й бяха премрежени от сълзи.
— Спаси ли поне някого? Освободи ли някого? Кажи ми, че не е загинал напразно. Кажи ми, че е спасил нечий живот. _Кажи ми, Пол!_
Янсън седеше неподвижно в плетения стол.
— Разкажи ми какво се случи — настоя Марина, сякаш подробностите около събитията щяха да я излекуват.
Измина цяла минута, преди да се съвземе и да започне да говори. После й разказа какво се бе случило. В края на краищата за това бе дошъл. Той бе единственият, който знаеше как е умрял Тео. Марина искаше да научи, нуждаеше се да узнае истината и той щеше да й я съобщи. Но още докато разказваше, си даде сметка, че обясненията му не обясняваха нищо. Той на практика не знаеше истинската причина за смъртта на Тео. Нямаше отговор на толкова много въпроси. Единственото, което знаеше, бе, че ще открие тези отговори или ще умре.