Хотел „Спирос“, който се намираше на площад „Синтагма“, бе издържан изцяло в международния курортен стил. Асансьорите бяха облицовани с лакирани плоскости, вратите бяха с махагонов фурнир, мебелировката беше подбрана така, че да изглежда лъскава в рекламните брошури, което съвсем не означаваше, че е уютна.
— Стаята ви ще е готова след пет минути — уведоми го любезно мъжът на рецепцията. — Изчакайте във фоайето, настанете се удобно. Само пет минути, не повече.
Петте минути по атинските стандарти за време се оказаха по-скоро десет, но накрая Янсън си получи ключа и се качи до стаята си на деветия етаж. Действията му бяха автоматични: вмъкна тясната електронна карта в цепката, изчака зелената лампичка да светне, завъртя топката и бутна масивната врата навътре.
Тежеше му, но не от багажа. Раменете и гърбът го боляха. Срещата с Марина му бе причинила болката, която бе очаквал. Чувството им за тежката загуба ги бе обединило, но само за момента. Той бе непосредствената причина за тая загуба и нямаше как да избяга от това, а мъката му бе двойно по-голяма сега, когато остана насаме със себе си. Дали Марина осъзнаваше безутешното му страдание и мъчителното му чувство за вина?
Долови мирис на застояла пот в стаята. Предположи, че е останала от някоя от камериерките. Освен това завесите бяха спуснати в час, когато бе нормално да са дръпнати. Янсън беше толкова разстроен, че въобще не направи изводите, които бе трениран да прави. Мъката бе издигнала между него и света невидима стена.
Едва когато очите му привикнаха с полумрака, забеляза мъжа, който се бе настанил на тапицирания стол с гръб към завесите.
Янсън се сепна и започна да рови за оръжие, каквото нямаше.
— Мина доста време, откакто пихме заедно, Пол — каза седналият мъж.
Янсън позна мъжа по неговия мек и мазен глас, по добре усвоения английски, но с лек гръцки акцент.
Никос Андрос.
В главата му нахлуха спомени. Нито един от тях не беше приятен.
— Обиден съм. Дошъл си в Атина, без да се обадиш — продължи Андрос, стана от стола и пристъпи няколко крачки към него. — Мислех, че сме приятели. Мислех, че съм от хората, с които би искал да пийнеш по чашка, по едно узо. Да ударим по едно за старото време, приятел? Не?
Грапавите му бузи, малките му игриви очи. Никос Андрос принадлежеше към друг етап от живота на Янсън, който той бе изтрил от съзнанието си, след като напусна Отдела за консулски операции.
— Не ми пука как си влязъл тук. Единствено ме интересува как предпочиташ да излезеш — каза Янсън, който нямаше никакво намерение да демонстрира приветливост. — Най-бързо ще стане от деветия етаж през балкона направо долу.
— Така ли се говори с приятел?
Андрос поддържаше черната си коса винаги късо подстригана. Дрехите му, както обикновено, бяха скъпи, добре изгладени, обувките му бяха от мека телешка кожа. Янсън забеляза дългия нокът на малкото му пръстче, контешки обичай при някои атиняни, с който демонстрираха презрението си към ръчния труд.
— Приятел? Някога работехме заедно, Никос. Но това вече е минало. Съмнявам се, че имаш нещо за продан, което да ме интересува.
— Не е време за „показ и продан“? Сигурно много бързаш. Няма значение. Сега съм в благотворителния бизнес. Не съм дошъл да продавам информация. Дошъл съм да ти донеса информация. Абсолютно гратис.
В Гърция Никос Андрос бе известен като защитник на националните богатства. Уредник в археологическия музей в Пирея и борец за опазване на старините, той често бе цитиран да призовава мраморите на Елджин* да бъдат върнати на страната му, откъдето са били изнесени. Живееше в неокласическа къща в китното атинско предградие Кифисия в подножието на планината Пендели и минаваше за колоритна фигура сред елитните среди в Атина. Неговите познания и ерудиция в областта на античната археология го правеха желан и често канен гост в салоните за приеми на богатите и властните хора в цяла Европа. Тъй като живееше охолно и често правеше подмятания за семейно богатство, той минаваше сред гръцките елитни кръгове за антропос калес анатрофес, човек от знатно потекло.
[* Мраморни фрагменти от гръцкия Партенон от V в. пр.н.е., с митологичен и религиозен характер, пренесени във Великобритания през XIX в. от лорд Елджин — британски дипломат и меценат. — Бел. прев.]
Янсън знаеше обаче, че елегантният уредник беше син на бакалин от Солун. Знаеше също, че изграденото с много труд реноме на Андрос бе част от неговата тайна кариера на информатор по време на студената война. Имаше времена, когато Атина бе център на шпионски мрежи, поддържани и от ЦРУ, и от КГБ, когато човешки ресурси често бяха прехвърляни през Босфора, когато сложни операции, включващи съседни държави от Мала Азия, се организираха от Егейския полуостров. Андрос изобщо не вземаше страна в голямата игра на свръхсилите. Той не симпатизираше на никоя от страните, както брокерът не фаворизира един клиент за сметка на друг.