— Какви неща?
Андрос въздъхна тежко, театрално.
— Възникнали са някои въпроси във връзка с дейността ти напоследък, които изискват незабавно обяснение. — Той вдигна рамене. — Виж, не знам нищо за това. Предавам ти дословно думите им като застаряващ актьор в нашите епитеориси, сапунени опери.
Янсън се изсмя пренебрежително.
— Лъжеш.
— Държиш се грубо.
— Няма начин бившите ми работодатели да те натоварят с подобна задача.
— Защото съм неангажиран? Но подобно на теб аз също се промених. Нов човек съм.
— Ти нов човек? — присмя се Янсън. — Едва ли нов. Едва ли човек.
Андрос настръхна.
— Бившите ти работодатели… са мои настоящи работодатели.
— Още една лъжа.
— Не е лъжа. Гърците са хора на агората, пазара. Но няма пазар без конкуренция. Свободен пазар, конкуренция, а? Вашите политици често говорят такива неща. Някога конкуренцията беше жива. Сега вие владеете агората за себе си. Владеете пазара и го наричате свободен — наведе глава. — Какво може да направи човек? Моите източни клиенти отварят портфейлите си и от тях излита само някой молец. Единствената им грижа в областта на разузнаването е дали ще осигурят достатъчно гориво да отопляват Москва през зимата. Аз съм за тях лукс, който вече не могат да си позволят.
— Има достатъчно твърдолинейни в КГБ, които биха оценили по достойнство услугите ти.
— Каква полза от твърдолинейни без твърда валута. Идва време, когато човек трябва да определи на чия страна е. Мисля, че често съм чувал това от теб. Аз избрах страната с — как беше онзи чаровен американски израз? — наситено зелен цвят.
— Това винаги е била твойта страна. Само към парите си проявявал лоялност.
— Нараняваш ме, когато ми говориш по този начин. Прави ме да се чувствам евтин.
— Каква игра играеш, Андрос? Опитваш се да убеждаваш хората, че си на заплата в американското разузнаване ли?
Очите на гърка просветнаха от гняв.
— Смяташ ли, че бих казал на някой приятел, че работя за тази червива с пари полицейска суперсила? Представяш ли си, че някой грък би се хвалил с това?
— Защо не? За да се прави на важен, на истински играч…
— Не, Пол. Така ще изглеждам като американофил, почитател на чичо Сам.
— И какво лошо има в това?
Андрос поклати глава съжалително.
— От всеки друг съм очаквал такава самозаблуда, но не и от теб. Гърците не мразят Америка заради това, което прави, а заради това, което е. Тук ненавиждат чичо Сам. Но може би не трябва да се учудвам на наивността ти. Вие, американците, не можете да разберете антиамериканизма. Вие толкова държите да ви обичат, че не можете да разберете защо към вас изпитват толкова малко обич. Запитай се защо Америка е толкова мразена. Човек ходи с тежки обувки и се чуди защо мравките под краката му се страхуват и го мразят, след като той не храни подобни чувства към тях.
Янсън замълча за миг. Ако Андрос наистина имаше взаимоотношения с американското разузнаване, едва ли го правеше, за да се хвали. Това бе повече от сигурно. Но тогава за _какво_?
— Както и да е — продължи Андрос. — Обясних на старите ти колеги, че между нас имаше особено сърдечни отношения на трайно доверие и симпатия, утвърдени през годините.
Беше напълно в стила на Андрос: наглостта, готовите лъжи, празните уверения. Янсън си представяше всичко много добре. Ако Андрос е надушил, че търсят контакт с него, като нищо е предложил услугите си. „Когато чуеш нещо от близък приятел, е по-вероятно да приемеш думите с доверие“ — бе казал той със сигурност на хората от Консулски операции.
Янсън се вторачи в гръцкия натрапник и усети, че го обхваща растящо напрежение. _Искат да им се явиш._
Но защо? Такива думи не се изричаха без причина сред бившите работодатели на Янсън. Това не бяха думи, които можеха да се отминат без последици.