Последния път, когато провери сметката, в нея имаше седемстотин хиляди долара.
Сега съдържаше шестнайсет милиона и седемстотин хиляди долара.
Какво се бе случило? Сметката имаше защита срещу непозволени депозити, както и срещу непозволени тегления.
_Искат от теб да се явиш._
Думите го прободоха като острие на нож.
През следващите трийсет минути Янсън пробва серия от операции чрез собствения си електронен подпис, уникален набор от цифри, които не можеха да се възпроизвеждат, дигитален „ключ“, до който дори банката нямаше достъп. Беше невъзможно. И въпреки това данните говореха сами за себе си: някой бе превел в сметката на Янсън шестнайсет милиона долара. Парите бяха прехвърлени на две вноски по осем милиона. Осем милиона преди четири дни и осем милиона вчера в 7,21 часа източно време. Приблизително петнайсет минути след смъртта на Питър Новак.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Не му достигаше въздух, стените на стаята го притискаха. Янсън се нуждаеше да сложи в ред мислите си, трябваше да излезе. Районът около площад „Синтагма“ бе осеян с павилиончета и магазини, които в близост до самия площад ставаха все по-шикозни. Но дори тук се забелязваха символи на глобализацията като „Уендис“, „Макдоналдс“ и „Арбис“. Янсън продължи нататък покрай неокласическите фасади на сградите от деветнайсети век, останали от османската епоха, повечето от които сега бяха държавни учреждения. Закрачи по улица „Херод Атикус“, после излезе на „Василисис Софиас“ и се поспря пред Вули, сградата на гръцкия парламент, огромна, жълтеникавокафява постройка с малки прозорци и дълга галерия с колони от лицевата страна. Отпред пазеха евзони със своите пушки с щикове, кафеникави шапки с пискюли и надиплени фустанели. Дълга редица бронзови щитове върху фасадата отдаваха почит на вече забравени битки.
Потърси по-хладния и по-чист въздух в Националния парк срещу парламента. Сред храстите и дърветата бяха скътани зацапани бели статуи и езерца с рибки. Из храсталаците се стрелкаха стотици улични котки, изпод рошавите коремчета на много от тях стърчаха набъбнали зърна. Колко странно: човек просто можеше да ги отмине, но когато ги забележеше, му се струваше, че навсякъде гъмжи от тях.
Кимна на беловлас мъж, който седеше на една от пейките в парка и гледаше към него. Мъжът отклони погледа си неестествено бързо, като се имаше предвид непринудеността на повечето гърци. Явно нервите на Янсън се бяха обтегнали. Привиждаха му се сенки.
Направи един кръг и се върна в Омония, до голяма степен западнал квартал северозападно от „Синтагма“. Там познаваше един човек със специален бизнес. Спусна се бързо по улица „Стадиу“ покрай дюкянчета и кафенета. Вниманието му бе привлечено от непознато лице, което отново се извърна прекалено бързо, когато го доближи. Дали не си въобразяваше? Опита се да си припомни сцената. Мъж в обикновени дрехи кривеше очи пред уличен знак, когато Янсън свиваше зад ъгъла, след това веднага обърна поглед към едно от магазинчетата. Според Янсън го направи прекалено бързо, като човек, който знае, че не бива да се изпречва пред обекта на наблюдение.
Янсън съсредоточи максимално вниманието си към околните. Една пряка по-надолу забеляза жена на отсрещната страна на улицата, която се взираше във витрината на бижутерски магазин. Но и тук нещо не бе както трябва. Слънцето светеше свирепо върху плоското стъкло и го правеше по-скоро огледало, отколкото витрина. Ако наистина разглеждаше гривните и герданите, щеше да се завърти обратно, с гръб към слънцето, за да си направи сянка, която да възстанови видимостта към магазина. Само няколко минути преди това друга клиентка беше използвала широката си шапка, за да прекъсне притока на слънчевите лъчи. Ами ако човек се интересуваше само от онова, което се отразява във витрината?
Инстинктите на Янсън от работата на терен заговориха. Следяха го. Сега, като се върнеше малко назад, си даваше сметка, че е трябвало да се усети още когато пред сергията с цветя срещу хотела видя мъжа и жената, които се правеха, че разглеждат огромна карта на града, криейки зад нея лицата си. Нелепо голяма. Повечето туристи се задоволяваха с по-малки карти, джобен формат.
Какво, по дяволите, ставаше?
Шмугна се в пазара за месо на Омония, разположен в наподобяваща пещера сграда от деветнайсети век с орнаментирани железни решетки отпред. Върху купчини от счукан лед лежаха планини от дреболии: сърца, черен дроб, шкембета. Неразфасовани трупове на телета, прасета и невероятно едри птици висяха на куки с главите надолу като подрязани в странни форми дървета от плът.