Янсън се огледа. Вляво от него през няколко сергии клиент разглеждаше купчина свински шкембета — същият човек, който бе отместил погледа си от него в Националния парк. Без да покаже, че е забелязал своя наблюдател, Янсън се прикри зад плътна завеса от заклани овце върху куки, закачени на дълга метална пръчка. Между труповете на две от животните забеляза как беловласият купувач бързо загуби интереса си към свинските шкембета. Мъжът тръгна покрай редицата от висящи овце, напрягайки очи да го открие. Янсън дръпна назад един от по-едрите екземпляри, стискайки го за бутовете, и когато мъжът с бялата коса мина покрай него, го блъсна с огромния труп и го запрати върху сергия, отрупана с телешка карантия.
Вдигна се голяма олелия. Янсън се възползва от суматохата и се измъкна бързо към срещуположния край на пазара, а после на улицата. Добра се до намиращия се наблизо универсален магазин от веригата „Ламбропулис“ на ъгъла на улиците „Еолу“ и „Ликургос“.
Фасадата на триетажната постройка беше почти изцяло от стъкло и релефни бетонни плоскости с декоративна мазилка. Спря се пред сградата и занаднича през витрината, докато забеляза мъж с разкопчано жълто яке, който кибичеше пред отсрещния магазин за кожени изделия. Янсън се вмъкна в универмага и се отправи към щанда за мъжка конфекция в дъното на долния етаж. Той заразглежда костюмите, хвърляйки по едно око към огледалата, разположени стратегически високо до тавана като мярка срещу крадци. Минаха пет минути. Дори да имаха човек на всеки изход, никой член на наблюдателен екип не си позволяваше да изгуби от поглед следения обект. Рискът от непредвидими усложнения бе твърде голям.
Без никакво съмнение мъжът с жълтото яке влезе в магазина, мина покрай щандовете и накрая забеляза Янсън. Зае позиция до стойките от хромиран метал и огледални рафтове с изложени върху тях парфюми. Огледалните повърхности щяха да му помогнат да проследи Янсън, в случай че той се опита да се измъкне от дъното на магазина.
Накрая Янсън откачи един костюм и една риза, влезе в пробната и зачака. Беше очевидно, че персоналът не достига и че щандистът имаше повече клиенти, отколкото можеше да обслужи. Нямаше да забележи липсата на Янсън. Това не важеше обаче за човека, който го следеше. Докато минутите се изнизваха, безпокойството му щеше да расте и той щеше да се зачуди защо Янсън се бави толкова. Можеше да си помисли, че се е измъкнал през някой от служебните входове. Нямаше да има друг избор, освен да провери пробните.
След три минути човекът с жълтото яке направи точно това. През цепката на вратата Янсън видя как се отправи към пробните с чифт панталони в цвят каки върху закачалка. Явно мъжът бе изчакал момент, в който край пробните да няма жив човек. Но това бе обстоятелство, от което и двамата можеха да се възползват. Точно когато минаваше покрай вратата, Янсън я блъсна с всичка сила. Изскочи бързо, завлече стъписания мъж в края на нишата с пробните и го набута в едно от служебните помещения.
Трябваше да действа мигновено, преди някой да дойде да провери откъде се е вдигнал шум.
— Само една дума и умираш — предупреди Янсън тихичко зашеметения мъж с нож, опрян в сънната му артерия от дясната страна на гърлото.
Дори в мрачния склад Янсън успя да забележи слушалката, чийто кабел чезнеше някъде из дрехите на мъжа. Откопча с един замах ризата му и дръпна кабела, който бе свързан с радиостанция „Арекс“ в джоба на панталона му. После забеляза нещо като пластмасова гривна върху китката му. Беше локатор, с който всеки момент можеха да определят местоположението му.
Всъщност системата не беше никак прецизна. Явно цялата операция по наблюдението бе организирана набързо с подръчни средства. Същото важеше и за състава на екипа. Не че не бяха обучени, но или нямаха достатъчно опит, или от дълго време не бяха практикували, или и двете. Това не беше работа за всеки. Огледа внимателно човека пред себе си: умореното му лице и меките му ръце. Познаваше този тип — морски пехотинец, който е седял зад бюро дълги години, извикан набързо поради липса на подходящи хора.
— Защо ме следите? — попита Янсън.
— Не знам — отговори мъжът с широко отворени очи.
Беше малко над трийсетте години.
— Защо?
— Така ми наредиха. Но не ми казаха защо. Инструктираха ме да наблюдавам, без да се намесвам.
— Кои са те?
— И аз като теб не знам.
— Шефът по сигурността в консулството — каза Янсън, измервайки с поглед пленника си. — Ти си от наряда морски пехотинци.