Слаб, оплешивяващ, върлинест, Нелсън Агър беше от типа хора, към които оперативните агенти се отнасяха с пренебрежение. Липсата на физически качества обаче той компенсираше с невероятна вещина в канцеларската работа. Каквито и други качества да притежаваше този бюрократ, той бе преди всичко майстор в оцеляването.
Той беше негова пълна противоположност и Янсън нямаше приемливо обяснение защо двамата се разбираха толкова добре. Донякъде това се дължеше на факта, че Агър не си правеше никакви илюзии за себе си. Беше циник, да, но не като надутите нравоучителни кретени във Фоги Ботъм* и никога не си придаваше важности, поне не в присъствието на Янсън. Опитът на Янсън му бе показал, че най-опасни са некадърниците с идеи и грандиозни планове. Агър, макар да не беше гордост за професията, правеше повече добрини, отколкото злини.
[* Държавният департамент. — Бел. прев.]
Но ако Янсън беше честен пред себе си, трябваше да признае още една причина, поради която двамата се разбираха. Чисто и просто Агър го харесваше и му се възхищаваше. Писарушките, бранейки със зъби и нокти мястото си в системата, обикновено се отнасяха с високомерие към оперативните. За разлика от тях Агър, който веднъж шеговито нарече себе си „безгръбначно мекотело“, никога не криеше възхищението си.
Или своята благодарност. Преди години Янсън понякога му пращаше тайно по някое разузнавателно сведение, за да може Агър да стъкми аналитичния си доклад, преди разузнавателната информация да пристигне по официалните канали. Посредствеността в аналйтичната дейност бе толкова голяма, че един служител се нуждаеше от няколко подобни удара, за да си спечели репутацията на отличен аналитик.
Нелсън Агър бе човекът, към когото можеше да се обърне за помощ. Каквито и слабости да имаше той в света на международното разузнаване, по отношение на разузнаването в рамките на собствената си служба беше ненадминат. Той бе наясно кой е любимец и кой е в немилост, кой на кого има зъб, кой е на път да се издигне. Трябваше да му се признае също, че макар да се бе превърнал в разпространител на клюки, самият той никога не ставаше обект на клюки. Нелсън Агър можеше да хвърли светлина върху онова, което ставаше, ако въобще някой можеше. Нищо в сектора Атина не се случваше без знанието на малкия, но сплотен колектив на ЦРУ.
Янсън се настани в кафенето на улица „Василисис Софиас“ точно срещу американското посолство. Докато пиеше силното и сладко кафе, както жителите на Атина го обичаха, той набра номера на телефонната централа на главната агентура върху своя двучестотен „Ериксон“.
— Търговският протокол — отговори гласът.
— Агър, ако обичате.
Минаха няколко секунди, през които чу три сигнала, разговорът се записваше.
— За кого да предам?
— Александър — отговори Янсън. — Ричард Александър.
Минаха още няколко секунди, преди да чуе гласа на Агър.
— Отдавна не сме се чували — каза той. Гласът му звучеше неутрално, без грам емоция. — Радвам се, че ми се обаждаш.
— Какво ще кажеш за по една чашка? — Каза го с умишлено безизразен глас. — Можеш ли да излезеш? Ще те чакам в кръчмата на „Лакитос“…
— Имам по-добра идея — отвърна Агър. — Кафенето на „Пападима“. „Каладза“. Помниш ли го? Малко по-далече, но храната там е превъзходна.
Янсън усети прилив на адреналин. Контрапредложението дойде някак много бързо. А и двамата знаеха много добре, че в „Каладза“ храната беше отвратителна. Бяха го обсъждали последния път, когато се видяха преди четири години.
— Най-гадната в града — беше казал тогава Агър, след като опита хапка от съмнително на вид ястие от калмари.
— Чудесно — отговори му Янсън сърдечно за пред онзи, който ги подслушваше или щеше да прослуша разговора. — Имаш ли клетъчен телефон?