– Можем ли да ви дадем телефон, по който да поддържаме връзка?
– Не. Казах ви, те могат да ги засичат. Могат да проследят GPS-а. По-безопасно е да съм сам, без никакъв електронен сигнал, който да се излъчва от мен.
– Щях да съм по-спокойна, ако ние ви защитавахме.
Младежът се засмя по неговия си начин - задавена, безрадостна кихавица.
– Кого заблуждавате, госпожице Сандовал? Вие не можете да защитите самите себе си.
Швейцарецът искаше да си тръгне веднага. Жената предложи да го закарат където пожелае в Хамбург, в сигурен автомобил без дипломатически номера. Предложи му да му осигури бодигард, който да го следва от разстояние, или наблюдатели, които да видят дали някой го преследва, но той отказа всичко това. Най-накрая Сандовал му каза, че ще го изведе от консулството през тунел със скрит изход.
Последното предложение беше прието. Младежът взе парите и подписа разписка, макар че пишеше толкова криво, че не беше възможно да се разчете написаното. Жената го попита за интернет адрес, телефонен номер, нещо, но той отказа да и даде каквото и да било. Тя си помисли да му сложи GPS, но проследяващите устройства бяха заключени в склада.
Двамата бяха придружени от няколко охранители. Слязоха по малко стълбище към коридор, който водеше до тунел под задната част на комплекса.
Докато слабоватото тяло на Биел извървяваше последните няколко метра от разстоянието до изхода, стомахът на Сандо- вал се присви. Искаше и се да му извика да спре и да го повика обратно, да му обясни, че е прекалено опасно да си тръгне, че ще намери някакъв начин да го остави в консулството, независимо какво гласяха правилата. Главният охранител вече отваряше вратата на изхода, а швейцарецът постави качулката на главата си, за да се прикрие.
- Чакайте - провикна се Сандовал, но младежът вече се изкачваше по стълбата, беше минал люка и се беше озовал на „Варбургщрасе“, която се намираше зад консулството. Тя му помаха за довиждане, но младият мъж не се обърна назад.
5. Фредерик, Мериленд
Рамона Кайл не посещаваше Вашингтон много често. Изпитваше болка, в буквалния смисъл на думата, да бъде там: крампи в стомаха, а понякога и мигрена, която не отшумяваше, докато не напуснеше града. Вашингтон представляваше всичко онова, което тя смяташе за грешно, за насоката, която Америка беше поела през десетилетията на нейното съществуване. Всяка година ставаше все по-отдалечен и по-арогантен. Ритуалите и институциите бяха за шоу. Членове на Конгреса твърдяха, че следят изпълнителната власт, съдилищата осъществяваха ритуалите по съдебен контрол, президентите даваха отчет всеки януари как са направили живота по-хубав, как са увеличили свободата и щастието. Всичко това приличаше на парад на победата в една демократична страна. Всякаква връзка с реалността беше изгубена. Истината беше, че с всяка изминала година Америка губеше спомена за ценностите, които основателите бяха почитали.
Последния път, в който Кайл беше дошла във Вашингтон, отиде да посети Мемориала на Джеферсън, където седна на стълбите и плака цял следобед. Сълзите прииждаха всеки път, в който вдигнеше поглед към стените на ротондата и видеше думите на либертарианския президент, изсечени в камъка. Най- накрая един от охранителите се изнерви от присъствието на тази плачеща жена и я помоли да напусне.
Кайл трябваше да се срещне с хора, които работеха във Вашингтон, но все още не беше готова да се подлага на ново посещение в столицата. Затова помоли някои от основните контакти да дойдат при нея, като, разбира се, вземаха необходимите предпазни мерки. Разположи се в град Фредерик, който се намираше на около час северозападно от Вашингтон. Личната и асистентка намери едно малко бутиково хотелче извън самия град и направи резервация на свое име, за да запази самоличността на Рамона. Заведението представляваше скривалище за уикенда, където стаите се записваха на името на фиктивни двойки. Кайл запази спалня за Ник и Нора Чарлс не защото очакваше някакви интимни посещения - тя не правеше така, - а от уважение към писателя Дашиъл Хамет28, който беше отказал да свидетелства срещу своите приятели и колеги комунисти в ерата „Макарти“29.
Кайл се срещаше с хората извън хотела, на места около града. Първият, който и се обади, беше директорът на персонала на „Прекалено много тайни“, макар да нямаше подобна титла, тъй като организацията официално нямаше никакъв персонал, камо ли директор. Онова, с което разполагаше обаче, бяха пари от голямото лично богатство на Рамона, които да дават на групи и отделни личности, които се бореха за целите на Кайл. Цели, които в речите и статиите си жената наричаше „Отворена Америка“.