*
* *
Джеймс Морис излъчи видеозапис от Каракас. Намираше се в компанията на Рамона Кайл, основателката на „Прекалено много тайни“, групата за граждански свободи, която се беше прекръстила на „Отворен свят“. Извън кадър бяха членове на международния екип за спешна помощ, който беше сформиран, за да помогне за защитата на Морис и подкрепата към него в медиите. В тази група, скрити от репортерите, бяха красив мъж с лек източноевропейски акцент, който се наричаше Роджър, и колосан американски либерал, облечен в стар сив вълнен костюм и вратовръзка на райета, на име Артър Пийбоди. По- късно Пийбоди даде няколко интервюта за отбрани репортери в дълбока потайност, в които разкри, че е бивш служител на ЦРУ, както и нова информация за конспиративните дейности на агенцията, за да се поддържа така нареченият постимпериали- стичен режим от 1945.
Морис говореше разгорещено. Вършеше работата, за която беше мечтал, а и беше харизматичен говорител, макар и не особено убедителен. Призна, че е отговорен за атаката над Банката за международни разплащания, точно както твърдяха вестниците. В интерес на истината беше горд от стореното, от това, че под прикритието на кибератаката беше прехвърлил пари от сметките на богатите държави към нуждаещите се.
- Не се извинявам за действията си. Не съм убил никого. Не съм измъчвал никого. Не съм подслушвал телефоните на хората, нито съм откраднал тайните им. Твърдят, че съм нарушил правата на Съединените щати, но не съм нарушил никой от законите на човечеството. Напуснах престъпното Централно разузнавателно управление заради съвестта си. Разкрих тайните му, за да даря свобода на хората. Взех от богатите и дадох на бедните. Гордея се от това, което направих.
Много вестници, включително и тези в Съединените щати, описаха в заглавията си Джеймс Морис като „Кибер Робин Худ“. Един германски сайт публикува за кратко статия след пресконференция, на която се обяви, че швейцарски хакер на име Рудолф Биел е бил убит, за да се запази тайната за самоличността на Морис, но тази информация бързо изчезна и повече не се появи на друго място.
*
* *
Месец след като беше възстановен на поста директор на ЦРУ Греъм Уебър отиде в Белия дом, за да се види с президента. Каза на главнокомандващия, че след сериозно обмисляне е взел решение да си подаде оставката. На ЦРУ било дадено ново начало, каза той, точно както президентът искал, когато назначил Уебър. Сега обаче агенцията се нуждаела от професионалист.
Греъм каза, че иска да посочи кандидат като свой наследник. Беше споменал името му на Тимъти О’Кийф, съветника по национална сигурност, който се съгласи, че идеята е добра. Той помоли президента да назначи доктор Ариел Вайс, която можеше да стане първата жена - директор на Централното разузнавателно управление. Това щяло да бъде знак, каза Уебър, че агенцията наистина е разкъсала оковите на миналото и гледа напред към бъдещето.
Президентът не каза веднага „да“, но О’Кийф вече беше споделил на Греъм, че идеята му допаднала. Щеше да е добър политически ход, а и допълнителната полза била, че това щяло да е правилното решение.
*
* *
Онова, което остана за Греъм Уебър, беше празно пространство, което чакаше да бъде запълнено, както и удовлетворението, че беше помогнал да изчисти имението от призраците в тази необходима институция на Централното разузнавателно управление, така че то да се превърне в част от американската структура, а не овехтяла реликва, ушита на стана на друга държава.
Навярно страната щеше да обикне или поне да изпитва уважение към една разузнавателна служба, която беше нейно собствено творение, а не нечие друго. Уебър искаше да измисли най-добрия начин, по който можеше да помогне като обикновен гражданин това да се случи. Но това можеше да почака. Точно сега искаше да се разходи около реката, да я наблюдава как тече, оградена от калните си брегове, и да остави ума си да се успокои и утихне като зимното небе.
БЛАГОДАРНОСТИ