Рамона разгледа програмата Антитайна с нейния човек от Вашингтон на една беседка, обрамчена с червени, бели и сини висящи триъгълници в парка „Шейфър“ в Буунсбъро. Близо до беседката беше издигнат нависоко американският флаг, а по- нататък имаше бейзболно игрище, на което децата шумно играеха на топка. Дребната жена седна под сянката на беседката и обсъди със своя лейтенант как да запази потока на парите за правна защита на хора, които са били обвинени в изтичането на правителствена информация. Тя провери половин дузина сметки, на които преди пращаше пари на бойци на предните линии срещу криенето на тайни, „нашите герои“, обичаше да ги нарича тя, макар че пазеше информацията кои са те дори и от най-близката си помощничка.
Вторият, който и се обади, беше законодателен асистент на един от сенаторите, който представляваше родния и щат Калифорния и сега беше в Комисията по разузнаване към Сената. Рамона Кайл беше щедър спонсор на кампаниите му и искаше съвсем малко в замяна, което не беше свързано със злоупотребите на разузнавателните агенции. Никога не беше искала класифицирана информация, но винаги знаеше какво е на дневен ред на комисията, което и позволяваше по-лесно да налага възгледите си. Асистентът обясни, че сенаторът скоро ще предложи нов законопроект, който да намали бюджета на Агенцията за национална сигурност. Това се хареса на Кайл, макар да знаеше, че всичко е просто за шоу, защото сенаторът, както и повечето влиятелни членове на Сената, само се правеха, че опонират на онова, което тя наричаше незаконно наблюдение.
*
* *
По-късно същия следобед Рамона Кайл се срещна със своя някогашен съученик от „Станфорд“ Джеймс Морис. Тя му изпрати съобщение чрез имейл акаунт, който използваха от времето, когато завършиха. Предложи му да се видят в националния парк „Антиетам Нешънъл Батълфилд“, който се намираше на няколко километра от настоящото и местоположение.
Мястото беше достатъчно анонимно, от онези, които всеки турист би посетил. Морис пътуваше от апартамента си в Дюпон Съркъл по I-270 със собствения си приус, а Кайл си хвана такси от хотела си в Буунсбъро.
Срещнаха се на пътеката, която опасваше монументите от битката. Морис беше облечен в жилетка, дънки и любимия му чифт туристически обувки. Косата му се вееше на следобедния вятър, беше почти красив. Кайл изглеждаше наполовина на неговите размери, беше загърната в пуловер с висока яка, който прикриваше формите на тялото и. Бухналата и къдрава коса беше вързана на конска опашка, върху която носеше шапка на „Астън Вила“, любимия и футболен отбор; жената беше страстна фенка.
Земята беше равна, с полета и овощни градини, в далечината се виждаше планинската верига Блу Ридж - една природна арена, на която две армии спокойно можеха да се изправят една срещу друга. Скромната бяла църква, около която се беше провела битката, се намираше на възвишението точно зад тях. Кайл носеше черни очила и едва отлепяше поглед от алеята.
Двамата започнаха разгорещен разговор на мига, все едно продължаваха стар диалог от мястото, на което е бил прекъснат. Вървяха близо един до друг, слабият мъж постоянно потупваше дребната жена, от време на време някой от тях спираше неочаквано, за да подчертае гледната си точка. Рамона Кайл нямаше никакви приятели в „Станфорд“ освен един, Джеймс Морис, в чието присъствие като че ли се отърсваше от срамеж- ливостта и презрителното си отношение към хората. Тя беше единствено дете на брилянтен композитор отшелник и се отнасяше с Джеймс като към брата, когото не беше имала. Морис, който също живееше в свят, в който имаше малко близки приятели или интелектуални събеседници, и отвръщаше със същата интимност. Наричаше я „Кей“, а тя него „Джими“, имена, които използваха само те двамата.
- Как го издържаш? - попита Кайл, след като бяха говорили известно време за живота на Джеймс във Вашингтон. Под „го“ имаше предвид всички аспекти на правителството, което намираше за отблъскващо.
– Просто съм многофункционален - отвърна мъжът. - Дясната ръка не знае какво прави лявата, но жонгльорът никога не изпуска топката.
– Плашиш ме - сподели Рамона. - Ти си толкова добър... шпионин.
Запътиха се към обелиска и колоните, които отбелязваха битката, провела се на това място на 17 септември 1862 година. Рамона като че ли не забелязваше заобикалящите я забележи- телности, но в този момент засегна темата:
– Знаеш ли колко души са загинали тук, Джими? Двадесет и три хиляди, ако броим и двете страни. Това е най-големият брой жертви, убити в един ден, в която и да било битка по света.