– Мога да се справя, господин директор. Аз ще поема вината, ако нещо се провали. Оставката ми ще бъде на бюрото ви.
Уебър се засмя на това фалшиво перчене.
– О, я стига, Морис. Не преигравай. Ще кажа на Сандра Бок да подготви документацията. Просто не прецаквай нещата.
Младият мъж предложи тънката си усмивка.
– Благодаря ви, господин директор. - Отдаде чест. - Кога започвам?
– Утре летиш за Германия. Ще се срещнеш с шефката на подразделението. Казва се Сандовал. Помогни и.
Морис намести очилата си. Четината по лицето му изглеждаше по-тъмна на усилващата се следобедна светлина.
– Кой ръководи случая - тя или аз?
– Ти. Намери го, ако можеш. Състави си план по измъкването му от страната и разпитването му.
– Вие нямате проблем, че господин Бийзли ще бъде нещастен от всичко това. Все пак шефката от Хамбург докладва на него.
– Това е мой проблем. Аз съм директорът. Върни се отново тук в пет за среща с персонала. Бийзли ще бъде на нея заедно с другите „клоуни“. Ще обявя пред всички, че така искам да се случат нещата. Ти можеш да им разкриеш плана си.
Морис изгледа Уебър любопитно. Той беше сдържан, спокоен мъж, но в очите му имаше блясък, имаше някакъв трепет.
– Това ще разклати лодката, господин директор. Хората няма да са доволни.
– Чудесно. Плащат ми, за да поемам рискове. Ти си първият ми в агенцията. Така че, както вече казах, просто не прецак- вай нещата.
Морис се усмихна. Трепетът беше изчезнал от погледа на директора. Младият мъж изпъна палци в жест „няма проблем“ и след това двамата се ръкуваха.
– Трябва да свършим това, Поунзор - каза Уебър. - Сериозен съм.
Джеймс кимна бавно. След което стеснителната усмивка се върна на лицето му, докато напускаше офиса.
7. Вашингтон
Мари почука на вратата на Греъм Уебър малко преди четири и му каза, че го очакват долу в купола36. Това беше първата от поредица „градски срещи“, които беше насрочил със служителите на ЦРУ Провеждаше подобни сбирки години наред в собствената си компания, където даваше възможност на подчинените си да изразяват открито идеите си, което също беше част от стила му на управление. Заместник-директорът Питър Пингрей му предложи да го представи на сцената, като по този начин щеше да помогне на Уебър да се установи, но той отказа. Пингрей беше символ на миналото, което новият директор искаше да изтрие. Сандра Бок, началник-щабът му, го съпроводи до личния му асансьор и слезе с него до терасата вляво от главното фоайе. Докато се спускаха, Уебър обмисли последователността от събития през този ден: бележката в чекмеджето му, посетителя в Хамбург. Вече си беше съставил план какво иска да направи в ЦРУ, но не можеше да контролира онова, което приятелите му икономисти наричаха „екзогенни“37 променливи.
– Какво смятате да кажете? - попита Бок.
– Нищо, което да харесат - отвърна Уебър и и намигна. - Поне ще ги изплаша малко.
Греъм чу повърхностни ръкопляскания, когато пристъпи във фоайето; за момент станаха по-енергични, но бързо затихнаха и накрая спряха изцяло. Хората наистина не знаеха какво да очакват. Бяха любопитни, нервни, раздразнени, но най-вече искаха да видят на живо човека.
Новият директор стъпваше по мраморния под, покрай мястото, на което беше разположена статуята на Донован. Тълпата се раздели, за да му направи място да мине през предната врата. Някои се бяха качили на статуята на Нейтън Хейл38, за да получат по-добра видимост. Уебър мина покрай скулптурата и се насочи към вратата на куполовидната аудитория. Не беше осъзнал напълно колко напрегнато беше наоколо, преди да види притеснените, очаквателни погледи на служителите си.
В купола беше горещо, нещо нормално при наличието на толкова много хора. Уебър беше без вратовръзка, но свали сакото си, когато се качи на подиума, и го остави на един стол. На лицето му грееше приятната, момчешка усмивка, която използваше винаги когато застане пред публика. Лъчезарната физиономия беше подходяща маска, която му служеше добре.
Уебър се огледа наоколо. Хората в аудиторията бяха толкова млади. Какво щеше да им каже? Не и изтърканите лозунги за разузнаването, които слушаха от десетилетия. Той не беше едно от старите момчета; тези лъжи не бяха неговите и нямаше никаква причина да не бъде честен.
Уебър вдигна ръце, за да направи знак на хората да спрат да пляскат, но те не го сториха, така че просто изрече:
– Спрете, моля ви, и сядайте или ще си помисля, че всички в тази зала просто се подмазвате и ще изгубя уважението си към вас.
Последното го изрече един вид като шега. Това накара служителите му да заемат местата си. Никой в ЦРУ не искаше да изглежда като лизач на задници, макар мястото да беше пълно с такива като във всяка друга бюрократична структура, че и повече.