– Просто сте в лошо настроение, сър. - Това беше първият път, в който Бок се отнесе малко неуважително.
Уебър се засмя.
– Може и така да е, но съм прав за знака. Глупав е. Отърви се от него.
На следващия ден вече го нямаше.
8. Вашингтон
Висшият състав се събра в конферентната зала срещу офиса на директора малко преди пет. Хората се опитваха да не говорят за речта на шефа си, но обстановката беше напрегната и тежка и те се въртяха в столовете си или си наливаха чаши вода. Помещението беше някак си антисептично и безлично, както можеше да бъде само една правителствена зала за срещи: огромна стъклена маса, големи кожени кресла, телевизионни монитори за вече неизбежните видеотелефонни разговори. Уебър закъсня с няколко минути и хората вече гледаха часовниците си, когато Сандра Бок пристигна и заяви, че директорът иска всички да отидат в офиса му.
В интерес на истината кабинетът му не беше достатъчно голям, за да побере групата. Хората трябваше да се разположат по трима на канапе, а останалите да седнат на облегалките на столовете. На Греъм така повече му харесваше, пренаселено и неофициално. Дръпна един от столовете до голямото си дъбово бюро и седна в него. Все още изглеждаше прекадено млад за работата: беше слаб, строен, с тен от Западното крайбрежие и това русокосо бебешко лице, което изглеждаше странно за мъж на средна възраст.
Огледа групата: в средата беше Бийзли, шефът на Службата за прикритие, в един от своите елегантни английски костюми, шити по поръчка, и риза „Търнбул & Асер“ на сини райета и чисто бяла яка, която подчертаваше красивото му чернокожо лице. Мъжът погледна към новия директор и поклати глава.
- Голяма реч изнесохте в купола, господин директор. Пфу! Направо ме сразихте. Прииска ми се да извърша самоубийство, но това не е мой проблем, нали?
– Да - отвърна Уебър.
До Бийзли се намираше Рут Савин, главната съветничка. Тя беше красива жена със смолисточерна коса и тъмни средиземноморски черти, които я открояваха сред мормони, католици и поизчезващите БАСП41, които продължаваха да смятат, че агенцията е тяхна. Жената беше постъпила на служба преди около десет години, след кратък престой като директор „Човешки ресурси“ в Комисията по разузнаване към Сената, и беше оформила правната рамка на всяко едно парченце секретна информация, откакто беше пристигнала.
Ръководителите на други дирекции се настаниха наоколо: Лумис Брейдън, топ анализатор и заместник-директор за разузнаването, който беше известен като ЗДР, Марша Клайн, която ръководеше „Поддръжка“, Том Ейвъри - шефът на „Наука и технологии“. Това бяха хората, които в миналото биха били известни като барони, но сега бяха по-скоро уредници.
Настрани от този затворен кръг стоеше аскетичната фигура на Джеймс Морис, директорът на „Информационни операции“. Обичайното му облекло, тениска и ленено сако, сигнализираше, че мъжът е на различна възраст от останалите, с различен темперамент и редица други качества. Той държеше едната си ръка зад гърба си, така че да не се вижда, и превърташе една монета между пръстите си, както правеха понякога фокусни- ците.
Уебър тъкмо щеше да започне срещата, но вратата се отвори и през нея мина огромен мъж, облечен в костюм от три части, със златна верижка на часовник, която се подаваше от джоба на жилетката му. Държеше в ръка кафява федора, която носеше навън. На ръката му беше закрепен чадър. Човекът беше с кръгло лице и с късо подстригана коса, имаше навика, дори когато нахлуваше в някоя стая непоканен, да гледа над очилата си, като по този начин веждите му винаги заемаха въпросително изражение.
– Здравей, Сирил - поздрави го Греъм. - Радвам се, че успя да дойдеш.
– Как я карате - отвърна сърдечно Сирил Хофман и размаха шапката си. Хората му направиха място на голямото канапе. Хофман намести сакото си така, че да не седне върху него, също като концертиращ пианист, който сядаше зад пианото си.
В последната минута Уебър беше решил да покани Хофман, директора на националното разузнаване. По-скоро беше инстинкт за самосъхранение да желае този човек в своята палатка, докато решаваше първия си реален проблем. Също така уважаваше мнението на Хофман. Директорът на националното разузнаване беше в общността на разузнаването през целия си живот. Той беше най-близкото нещо до постоянен заместник- министър относно разузнаването. Имаше много малко тайни, които той не знаеше, и съвсем малко каши, на които не беше помогнал да се оправят.
Греъм прочисти гърлото си. Беше нервен, но само за момент.
– Имаме проблем - започна той. - Този проблем се появи преди няколко часа. Някои от вас вече видяха каблограмите, но за онези, които не са, нека обясня какво точно се случи. Днес в Хамбург, Германия, млад мъж е влязъл в консулството и е поискал да се срещне с мен лично, с новия директор. Казал на шефката на подразделението, че имаме пробив в сигурността си. Той е хакер, или поне твърди, че е такъв, така че не го е обяснил по този начин. Казал е, че сме хакнати. Казал е, че имената на нашите служители в Германия и Швейцария са разкрити и е разполагал със списък, за да го докаже. Не се съгласил да остане в една от секретните ни квартири, както му предложила шефката на подразделението, защото смятал, че информацията ни не е защитена.