Уебър погледна към Бок, която стоеше неподвижно като метален стълб.
– Това ли е в общи линии, Сандра?
– Да, сър - отвърна жената.
– След като обмислих ситуацията, реших да изпратя Джеймс Морис, директора на „Информационни операции“, в Хамбург, за да помага на шефката на подразделението в изтеглянето и разпитването на обекта.
Всички погледи в помещението се обърнаха към обикновено облечения млад мъж, който стоеше настрани от канапетата. Морис си беше спечелил неприязънта на някои от колегите си през последните няколко години заради това, че упражняваше властта си. Сега получаваше онова, което се смяташе за повишение на бойното поле от новия директор.
– Отговорността е голяма - отбеляза Греъм. - Предполагам, че подобно решение е необичайно. Моят инстинкт обаче ми подсказва, че човекът, който се занимава с хакерските въпроси в агенцията, трябва да е готов да се потопи в това дълбоко море, и човекът, който отговаря на това описание, е Джеймс Морис. Ърл Бийзли любезно се съгласи да помогне на Морис с подробностите. Благодаря ти за това, Ърл.
– Аз просто работя тук - отвърна бавно Бийзли. - Правя онова, което ми нареди шефът.
Мъжът остави думите му да висят във въздуха, мълчалив упрек, след което смекчи тона:
– Не е лудост. Директорът на ЦИО трябва да участва по- често в операциите. Говорим това от години насам. Е, мамка му, сега ще го направим наистина.
Уебър кимна в знак на благодарност. Бийзли беше добър политик освен всичко останало. Сирил Хофман наблюдаваше чернокожия мъж от мястото си на канапето с искрено забавление. Очевидно се съмняваше, че шефът на Службата за прикритие беше напълно искрен.
Греъм се обърна към Морис:
– Джеймс, защо не обясниш на всички ни какво смяташ да правиш.
– Никой не ме нарича Джеймс, господин директор. Всички в службата ми викат Поунзор. Дори и хората на седмия етаж.
– Аз ще се придържам към Джеймс - отвърна Уебър. - Обясни плана си.
Морис намести очилата си и направи крачка към центъра на кръга. За един странен човек, за един „нърд“, както се казваше разговорно, също така имаше присъствие и артистичност.
– Добрата новина за хакерите е, че те също могат да бъдат хакнати. Предвид онова, което посетителят в Хамбург е казал на шефката на подразделението тази сутрин, имаме много добра идея кой е бил той и кои са кръговете, в които се движи. Той е свързан с група руски хакери, които започнаха с измами с кредитни карти преди десетина години, крадяха данните на хората и си купуваха скъпи неща с тях. След това се захванаха с по-големи измами: източването на банкови сметки, хазартни сайтове, всичко, от което можеха да се откраднат пари. Но вече не са просто измамници. Сега са движение.
– Какво означава това? - попита Бийзли, който не вярваше в такива неща.
Очите на Морис святкаха зад стъклата на очилата му. Това беше частта, която му беше най-ясна.
– Мотивирани са. Мразят властите. И за да съм по-точен, мразят нас, ЦРУ
– Всички мразят ЦРУ - отбеляза Бийзли. - Какво ново?
Морис продължи да обяснява, като не обърна внимание на чернокожия мъж, и погледна към Уебър.
– Утре летя за Германия. Директорът ми зае самолета си. Ще работя заедно с шефката на подразделението. Предполага се, че посетителят ще се върне в консулството в понеделник сутринта, но ние ще се опитаме да го намерим преди това. Открием ли го, ще го приберем. Ще ми се изтеглянето му да е под формата на инсценировка на смъртта му: автомобилна катастрофа, така ще стане най-лесно. Не искаме тези хора да научават, че едно от хлапетата им се е отклонило и е дошло при нас.
– Знаете ли какво си мисля? - попита Бийзли. Гласът му беше спаднал с цяла октава до заплашително нисък бас. - Мисля, че трябва да ги пре... е... бем.
Блек Джек беше възпитаник на „Принстън“, както и на частно училище преди него, но определено беше навътре с уличния жаргон.
Морис намести очилата си. Изпитваше затруднения да поправя Бийзли.