Заведението беше почти празно. В центъра му имаше огнище, заобиколено от незаети розови канапета. Кайл се беше разположила в един от задните ъгли и пиеше сок от нар без лед. Приличаше на бездомно момиче: слабо тяло, раздърпани дрехи, червена коса, която все още беше мокра от душа след речта.
Морис се разположи до нея. Когато бяха в „Станфорд“, искаше да спи с нея на момента, в който я видя, още кога- то беше анорексичка и изпълнена от чиста мозъчна енергия. Сега, когато изглеждаше в доста по-добро здраве, не беше толкова секси. Морис се приближи до нея, а тя се премести още по-навътре в сенките на сепарето.
– Предпазлив ли беше? - попита жената.
– Разбира се. Взех две таксита и автобус.
– Полудели са - каза му тя. - Трябва да внимаваш.
– Не се безпокой - успокои я Морис. - Тук съм.
1. Вашингтон
Новите колеги на Греъм Уебър си помислиха, че се шегува, когато каза на първата си среща с персонала, че иска да премахне статуята на Уилям Дж. Донован15 от фоайето. Ветераните, които всъщност не бяха толкова стари, но бяха цинични копелета, не смятаха, че трябва да го прави. Донован беше основателят на агенцията, за Бога. Статуята му го представяше изправен, с една ръка върху колана, красив като бронзов бог, готов да спечели Втората световна война съвсем сам. Стоеше във фоайето от времето, когато Алън Дълес16 беше построил проклетата сграда. Не можеше просто да се отърват от нея.
Новият директор обаче беше сериозен. Той каза, че агенцията трябва да навлезе в двадесет и първи век и тази промяна трябва да започне със символите. Хората от старшия състав, който беше събран в конферентната зала на седмия етаж, завъртяха очи, но никой не каза нищо. Бяха наясно, че новият човек сам плете въжето, на което щеше да се обеси. На следващия ден някой сподели тази история с „Вашингтон Поуст“, което едновременно разсмя директора и затвърди мнението му каква каша цареше на това място. За изненада на всички Уебър устоя на думите си и премахна иконичната фигура на Дивия Бил от мястото и до лявата централна врата. Изявлението гласеше, че статуята е премахната временно за почистване, но дните си минаваха, а участъкът, на който стоеше пиедесталът, си остана обезцветено парче от пода.
Централното разузнавателно управление беше като частно училище в някои области. Висшите служители измисляха прякори на Уебър зад гърба му още на първата седмица, все едно беше нов учител. Тези прякори варираха от Уебфут, през Уеб- хед, та чак до Богаташчето. Мъже и жени се присъединяваха към това унизително начинание, всички бяха равнопоставени, що се отнасяше до недоволството. На директора като че ли не му пукаше. В детството му го наричаха Роки, но никой не смееше да се обърне така към него от години. Помисли си дали да не възобнови стария си прякор отново. Колкото повече старите момчета и момичета се опитваха да го захапят, толкова по- уверен беше той в своята мисия да оправи онова, което нарече на първата среща със служителите си най-дезориентираната агенция към правителството. Между другото, никой не му се възпротиви за това. Как биха могли да го сторят? Беше си самата истина.
Уебър беше представен във вестниците като „агент на промяната“, от когото според умните хора (или иначе казано, половин дузина журналисти, пишещи за водещи издания) агенцията имаше нужда. ЦРУ беше очукано и смазано. Нуждаеше се от свежа кръв и Уебър изглеждаше като човек, който можеше да раздвижи нещата. Мъжът си беше създал име в бизнеса, като беше купил една посредствена комуникационна компания и започна да купува радиочестотен спектър, който никой друг не искаше. Стана богат, също като хиляди други, но онова, което го открояваше от останалите, беше, че се опълчваше на правителството, когато се налагаше. Хората в общността на разузнаването му имаха доверие, така че когато той каза „не“ на политиката за наблюдение, много си промениха мнението.
Уебър изглеждаше в прекалено добро здраве за директор на ЦРУ: беше запазил пясъчнорусата си коса, издадената брадичка, скулите и тези леденосини очи. Лицето му беше момчешко, с кичури коса, които падаха по челото му, и бузи, които лесно се оцветяваха, когато се изчервеше или пийнеше пре- калено много, макар да не правеше нито едно от двете много често. Човек можеше да го обърка със скандинавец, може би швед, който е израснал в Северна Дакота: имаше онзи характерен твърд и сдържан поглед на северните равнини, който не издаваше нищо. В интерес на истината беше германо-ирландец от предградията на Питсбърг. Оттам беше мигрирал към безграничната земя на амбицията и парите и прекара живота си предимно на самолети. Сега работеше в Лангли, Вирджиния, макар че някои от коридорните клюки предвиждаха, че няма да се задържи много.