Победените страни се превръщаха в сърдити зверове, а Америка беше понесла поражение. Беше също като след Виетнам - страната искаше да загърби всичко и да гледа телевизия, но ЦРУ не можеше да стори това, или поне не трябваше да го прави. Агенцията разполагаше с мрежа от агенти по целия свят, на които се плащаше, за да крадат тайни. Дори най-младите служители бяха наясно, че сега е време да се играе на сигурно, така че си намираха някое спокойно кътче, откъдето да могат да наблюдават и да чакат. Но тогава се появи Греъм Уебър.
2. Вашингтон
На Греъм Уебър му отне почти цяла седмица, за да свикне. Трябваше да се научи как да използва класифицираната компютърна система, да се запознае с персонала, да проведе учтиви разговори с членовете на Конгреса и в общи линии да се подмаже на Вашингтон, който знаеше малко за него. През тази първа седмица на служба Уебър не носеше вратовръзка в офиса. Така се обличаха мениджърите в неговата компания, както и в повечето други успешни комуникационни и технологични бизнес организации, но това разтресе служителите на ЦРУ, каквото беше и намерението му в крайна сметка. След няколко дни повечето мъже спряха да носят вратовръзки, за да се подмажат на шефа. В четвъртък Уебър си сложи такава просто за да ги обърка.
Купи си апартамент в „Уотъргейт“, защото му харесваше гледката към Потомак. Нае интериорен дизайнер, който създаде безжизнено съвършенство според съвременната мода. Жилището му разполагаше с много повече място, отколкото се нуждаеше, все пак беше разведен и не обичаше да купонясва. Двете му деца останаха да преспят, след като церемониално положи клетва, и му казаха, че има готина гледка, но на следващия ден се върнаха в училището си в Ню Хампшър. Службата за сигурност настоя да наеме апартамент на същия етаж, за да може да осигури сигурната комуникация на директора и да има къде да спи личният му охранител. Онова, което най-много харесваше на Уебър, беше дългият балкон, който се простираше от дневната до трапезарията и гледаше към реката. Шефът на охраната го предупреди да не стои дълго на него, освен ако не е съпроводен от охранител, така че рядко го използваше. Късно през нощта поставяше стол до прозореца и наблюдаваше тъмния танц на реката.
В петъка на първата си седмица Уебър искаше да види новото си работно място в Лангли при изгрев слънце, преди който и да било от ласкателите и ухажорите му да се е появил. Пристигна в офиса в пет и тридесет, наоколо цареше мъртвешка тишина, за да види изгрева над новото си владение. Бетонният покрив на входа на старата сграда беше мръсно сив на първите утринни лъчи, на по-долните етажи се забелязваха няколко светли помещения, но на върха беше празно и пусто. Какво щеше да прави сега, когато се очакваше да ръководи този безформен пудинг от тайни и бюрокрация? Не знаеше.
Тази сутрин Греъм беше съпътстван от охранител, който се оказа неизменна част от новия му живот. Шефът на охраната беше един филипино-американец на име Джак Фонг, който имаше големината на хладилник и цял живот бе работил за Службата за сигурност. Тази сутрин самият Фонг го ескортира до частния асансьор на директора в гаража на сградата. Беше толкова тихо в кабината, че Уебър чуваше тиктакането на часовника си. Обърна се към Фонг. Като всеки друг през тези първи дни, шефът на охраната беше изключително любезен.
– Желаете ли нещо, сър? - Мъжът имаше предвид кафе, сладкиш или бутилка минерална вода, но замисленият Уебър отговори с онова, което му беше на ума.
– Може би просто трябва да взривя това място. Ще го превърна в тематичен парк, а аз ще започна от нулата някъде другаде. Какво мислиш, старши?
Охранителят с дебелия врат и доверчивия поглед изглеждаше изумен. Директорите не си правеха шеги. На лицето на Уебър имаше бегла сянка на усмивка, но всичко, което шефът на охраната видя, бяха водносините му очи.
– Тематичен парк. Да, сър. Определено.
Останалата част от пътуването прекараха в мълчание.
*
* *
Уебър се разположи зад голямото бюро на седмия етаж и погледна навън през бронираните прозорци към върховете на дърветата на изток, където първото раздвижване за сутринта приличаше на диря върху хоризонта. Мъжът изключи осветлението. Стените бяха празни и прясно боядисани, лишени от всякакви следи от Янковски, който беше напуснал преди два месеца. Сега офисът беше негов. Първата светлина заигра по стената му, подобно на лъч от фенерчето на крадец.