„Май че са по-разумни от мен самата“ — помисли си Серена. А може би и да се бяха срещали вече с Лъки и неговия нож. Сигурно се чудят сега какво ли общо може да има тя с най-опасния тип в цяла Луизиана.
Серена вдигна брадичка и изкара на показ цялото достойнство, което й беше останало — така вече позволи на Лъки да я води надолу по стъпалата и през паркинга.
— Бих искала да се прибера вкъщи, ако нямате нищо против! — каза тя. — Виждам, че вие сте много зает, мистър Дусе. Ще потърся някой, който да ме отведе утре до Джифорд.
Лъки рязко спря и подпря ръце на бедрата си. Погледна към мочурищата на Делтата, примижа срещу слънцето и издиша въздуха от дробовете си през стиснати зъби.
Идиотска история! Нали иска да се отърве от нея? Или не иска? Или се опитва да я накара да мисли за него най-лошото? Или не е така? Би трябвало да се радва, че тя най-после решава да се откаже. Защо не се радва? Боже мили! Държи се като някакъв глупак! Защо трябва да го е грижа, че жена като Серена Шеридан го презирала или се бояла от него? Ами чудесно! Тъкмо чувството ще е взаимно. Той не може да я погледне, без да…
Без какво?
Без да му става горещо. Но това е чисто инстинктивна реакция. Той е мъж със силно изявени сексуални нужди — естествено е да я желае. Всеки мъж, който има нещо под линията на пояса си, би я пожелал. В нея има нещо от хладната одухотворена красота на богиня. Естествено, че го подлудява! Естествено е желанието му да махне фибите от косите й с цвят на пчелен мед и да се зарови в копринения им блясък. Разбира се, че му се иска да се пъхне между тези дълги, стройни крака. Разбира се, че иска да гали и целува гърдите й… Но той много добре знае, че под тези съблазнителни, прекрасни гърди може да се таи злото…
Гняв. Ето какво изпитва всъщност! Точно така. Гняв. Омраза. Тя е сестрата-близначка на Шелби. Тя е Шелби! А отгоре на всичко и доктор по психология. Истински кошмар!
Ала тя е и внучката на Джиф Шеридан. А той е обещал на Джифорд.
Лъки изпъшка и тръсна полугласно някаква ругатня на френски.
— Вижте какво — започна той, — не зная какво сте успели да видите или да чуете вътре в бара, но то няма нищо общо с факта, че ще ви заведа до Джифорд. Обещавам да ви доставя там здрава и читава! Не възнамерявам нито да храня алигаторите с вас, нито да ви продам на някой от търговците на бели робини. Джифорд ми е приятел.
Серена го погледна изненадано. По високите му скули бяха избили червени петна. Той ровеше с ботуша си в натрошените мидени черупки по паркинга и продължаваше упорито да избягва погледа й. Изглеждаше наистина притеснен, съкрушен и… сладък.
Господи, какво я прихваща?! Сладки могат да бъдат котенцата или малките кученца. Но Лъки Дусе е стар тигър, дето излапва на закуска разни такива сладки котенца или кученца, а на края си заслажда с наперени руси психоложки, дето само гледат да открият у всеки човек и нещо добро… Безсмислено е да търси под вола теле! Има всички основания да се страхува от него… Но… не се страхуваше.
Явно е загубила здравия си разум. От обстановката ще да е, от тази дива, праисторическа земя, от хилядите чужди, непознати миризми, които мътят съзнанието й. Последните остатъци от здрав разум й нашепваха да не тръгва с този човек, да не му се доверява. Но просто не можеше да си наложи да се раздели с него…
— Това ме изненадва — успя да каже тя само.
— Кое? Че не възнамерявам да ви продам като бяла робиня? — Едното, ъгълче на устата му се изкриви в лека усмивка. — Или че имате приятел?
ГЛАВА ТРЕТА
Шансон дю Тер! „Песента на земята“… Серена никога нямаше да се насити на тази гледка, дори и да стане на сто години. Къщата й даваше усещане за сигурност и стабилност. Шеридановци живееха тук от 1789 година — един от прадедите й беше спечелил плантацията на карти. Дори и да не би я избрала за дом, ако зависеше от нея, все пак това тука беше историята на тяхното семейство, наследството от техните деди.
Къщата се издигаше в края на алея от потънали в повлекла от мъх прастари дъбове, чиито корени се сключваха над входа като огромна шатра. Беше построена като креолски замък, комбинация между френски провинциален стил и западноиндийски стил, със силно изтеглен надолу покрив и широки галерии и на двата етажа.
На пръв поглед къщата изглеждаше по старому — все така елегантна, просторна, богата, но не натруфена. Ала Серена отпъди ореола на спомените и се опита да я види такава, каквато е сега, като че ли я вижда за първи път.
След проливните дъждове покривът беше в окаяно състояние. На много места липсваха цели керемиди. Над западния еркерен прозорец беше надвиснала тежка туфа от пълзящо нокътче, отрупана с яркосини цветове. Колоните на горния етаж плачеха за боядисване, перилата на галериите се бяха разкъртили, липсваха цели парчета от гредичките — къщата сякаш се усмихваше с беззъба, безпомощна усмивка. Тухленият зид на приземния етаж и дървената обшивка на втория етаж все още пазеха жълтата си боя, но с времето масленожълтият цвят от спомените й се бе превърнал в цвят на стар пергамент.