Лъки бе застанал прав в пирогата и явно се забавляваше от колебанието й. Но когато лицето й побеля като вар, хиленето му премина в нещо друго, нещо, което би предпочел да не нарича с истинското му име. Серена Шеридан се бе държала като дама, която може да се справи с всяка ситуация, беше застанала лице срещу лице с него, и то много по-решително от мнозина мъже. Сега тя приличаше на порцеланова статуетка, която заплашва да се спука от свръхголямо вътрешно напрежение. Да, хиленето му премина в съжаление към нея.
Той стисна челюсти — това чувство му беше неприятно, но ето че допусна то да се появи. Държеше да го имат за корав човек, но не можеше да седи и да гледа как тя ще рухне! Дори си намери и оправдание: последното, което желае, е да се разправя с някаква изпаднала в истерия жена. Освен това той вече беше стигнал до заключението, че за него ще е най-сигурно, ако непрекъснато подклажда гнева й. Всеки човек е нащрек, когато има срещу себе ей разлютена змия. Но много по-опасни са другите, неподвижните, дето се приличат спокойно на слънцето…
— Нещо лодката не ви харесва, така ли? — Подигравката в гласа му бе явна.
— Ох, ами… — Серена изплува мъчително от своя транс и се опита да се откъсне от спомените си и да се съсредоточи само върху лодката и този мъж в нея, който се беше облегнал лениво на дългия прът. — Всъщност… аз си представях работата малко по-иначе. Нямате ли нещо… по-голямо?
— Може би яхта? — вдигна той вежди саркастично. — Това тук не ви е Пето авеню, сладка моя. Не притежавам колекция, от която да си изберете лодка. Ще скочите ли долу или ще трябва цял ден да надзъртам под полата ви?
Вълната от ярост, която я заля, беше просто добре дошла — тя прогони обзелия я хлад, който я караше да трепери. Серена стисна очи, събра гневно коленете си и дръпна тясната пола. Хвана чантата и обувката си и се отпусна тромаво върху дъските на пристана. Размаха крака над борда на лодката и направи кисела гримаса — усети каква бримка се спуска отзад на чорапа й.
Серена погледна надолу към пирогата, която меко се полюшваше върху омаслената вода. Гърдите й все още бяха стегнати, не можеше да си поеме дъх. Имаше петнадесет години, откак не е пътувала с лодка из разливите на Делтата. Навярно не би се чувствала сигурна и на борда на „Куин Елизабет“, а камо ли в тази орехова черупка от кипарисово дърво. Поне да беше метална моторница с кабина и външен мотор! Кой използва днеска пироги? Кой, освен Лъки Дусе?
— На мен пирогата ми е напълно достатъчна — заяви Лъки, прочел сякаш мислите й и й подаде ръка. — Да не мислите, че ще бръмча наоколо с кръстосвач само защото един ден може да ми излезе късмета да закарам някоя хубавица до място, където няма какво да търси?
Серена го стрелна сърдито с очи.
— Не. Но просто се надявах, че противно на всички очаквания не сте чак толкова нецивилизован, колкото изглеждате.
Лъки се разсмя и обхвана с големите си лапи тънката й талия. Очите на Серена се разшириха от възмущение и изненада, когато той разпери нагоре палците си и погали с тях долната част на гърдите й. Докосването изстреля залп от искри по тялото й. Тя издаде някакъв вик на протест, докато той я сложи да стъпи в лодката. Пирогата се разклати под разкрачените му крака, страхът помете гордостта й, тя изпусна и обувка, и чанта, и се вкопчи в рамото на Лъки.
Остана за миг притисната до него, като че ли само той можеше да я спаси да не бъде погълната от преизподнята. Именно в този единствен миг той сякаш сложи отпечатъка на здравото си мъжко тяло върху нейното. Всяка жила, всеки мускул се запечатиха, сякаш жигосани, в паметта й. Гърдите й се притиснаха о ребрата му, коремът й се допря до неговия — той беше сложил длани на гърба й и я притискаше още по-силно към себе си. Краката му се възправиха като два дъба пред нейните. Прониза я някакъв примитивен инстинкт и я накара да потрепери. Тръпките разтърсиха целия й гръб и тя погледна Лъки безпомощно.
Усмивката му беше такава, че и дяволът би настръхнал.
— О, аз съм много по-малко цивилизован, отколкото изглеждам… — Гласът му загъргори в гърлен смях, от който нервите й затрептяха като камертон. — Да не би да искате да ме промените, скъпа? Да не се каните да ме опитомите?
Несъзнателно това предложение я накара да се окопити. Сякаш в коремната й кухина избухна фойерверк. Тя прокле това усещане, знаеше, че е чисто безумие — всеки, който би се заел да опитомява Лъки Дусе, би си навлякъл само ядове. И въпреки това, странното чувство не я напусна. Тръпките отново плъпнаха по гърба й, когато погледна лицето му с ъгловатата, тъмнееща от наболата брада челюст и тази абсурдно чувствена уста.