Прокле необуздания си темперамент, който я беше тласнал в тази авантюра. Ако не се беше оставила Шелби да я навие, ако не беше хукнала през глава да търси водач… Ако не се беше поддала на старото си чувство за вина… Ако беше обмислила всичко спокойно и рационално, както би направила в Чарлстън.
Така става, като човек се върне в къщи. В Чарлстън тя си беше изградила съвършено нова личност, нещо като автопортрет, предназначен за кръга от познати, които сама си бе подбрала. Но тука си беше у дома, върна се и си стана отново внучката на Джифорд Шеридан, сестрата-близначка на Шелби Шеридан, някогашната председателка на Клуба за дискусии в гимназията. Старите чувства и старите схеми на поведение се надигаха като призраци от своите гробове и направиха на пух и прах цялото й защитно снаряжение, което беше изградила с възрастта.
Всъщност това беше една от причините, да не обича да се връща. Харесваше да бъде онова, което беше в Чарлстън — една компетентна и делова жена, която държи в свои ръце кормилото на живота си. Докато тук никога нямаше чувството, че изобщо може да управлява нещо. Самата атмосфера тук й отнемаше цялата самоувереност и тя се чувстваше неспокойна и несигурна.
Ето, тази барака тук, „Москито Мътънс“, беше идеален пример. Най-долнопробното свърталище наоколо! Беше чувала, че тук се навъртат само пропаднали типове, побойници и измет. Едно порядъчно момиче не би посмяло да се появи и на километър от това заведение. Седнала в пирогата на Лъки Дусе, тя се свиваше, не смееше да се озърне, за да не я види някой познат. Чувстваше се като дете, избягало за първи път от училище.
Серена скръсти ръце на гърдите си, изпъшка, затвори очи и се замисли за красивото си прохладно жилище в Чарлстън. Всичко в него беше издържано в меки, подчертано женствени тонове, с просторен изглед към реката, Имаше си прекрасна градина, още по-прекрасна поради факта, че бе толкова далеч от всякакви блата, мочурища и от Лъки Дусе.
Крилата на вратата се хлопнаха зад гърба му и всички глави се обърнаха към Лъки.
Барът по това време беше полупразен, но към залез слънце щеше да се пука по шевовете. „Мътънс“ беше синоним на порока. В задната стаичка се играеше комар, а се намираха и момичета, които за пари или просто за удоволствие се съгласяваха на всичко. Тук човек можеше да понаучи нещо за следващия бой с кучета, за някое сбиване или за някоя страхотна далавера, тук знаеха и за онези бърлоги, истинско тресавище на греха, дето уж вече отдавна не съществували в цивилизования Юг.
В „Москито Мътънс“ човек можеше да срещне истински бракониери и мъже, чието минало беше по-неизбродимо от разливите на Мисисипи. Но дори и всред тези хора Лъки Дусе беше считан за опасен човек. Мъжете го изгледаха подозрително, жените алчно, но никой не посмя да се приближи.
Барманът, снажен мъж с гъста, късо подстригана, прошарена вече брада, изпъшка и извъртя очи, като че го присви стомахът. Той вдигна машинална парцала, с който току-що бе изтрил бара, и потупа с него двойната си брадичка — като някаква стара матрона, която ей сегичка ще припадне.
— Господи, Лъки! Тук вътре разправии не искам! — И той се спусна към края на плота, за да пресрещне Лъки. Късите му пръсти, издути като наденички, стиснаха парцала в умолителен жест. — Точно оправих всичко, дето изпотроши миналия път!…
Лъки сви рамене престорено и го изгледа невинно.
— Разправии? Аз и разправии, Скитър? Мили Боже! Аз просто минавам да пийна едно. Дай чашка и бутилка „Джакс“.
Шепнейки нещо като молитва, старият Скитър се спусна да изпълни поръчката. По голото му теме блестяха капчици пот — като топка за боулинг, с капки вода по нея.
Погледът на Лъки се спря върху Пу Пере, дребно човече, със сипаничаво лице и тъжно провиснали мустаци. Беше седнал на другия край на бара, задълбочен в разговор с тукашния съдия на боя с петли. Лъки хвана бутилката бира, мина с провлечени стъпки край бара и тупна съдията по рамото.
— Виж какво, мой човек, майчето ти те вика.
Мъжът извърна лице към Лъки и моментално се смъкна от високото столче. С един нервен поглед към Пере, той се измъкна към задименото дъно на помещението. Държейки с устни гърлото на бутилката, Лъки се покачи на столчето и заби токове на хромираната стъпенка за краката.
— Как е, Пу? Къде ти е Уилис? Играе комар вътре, нали? А ти седиш тука и пазиш, невестулка такава!
Пере го стрелна с гневен поглед и се поотдръпна към другия край на стола си. Като куче, което се страхува, че ще го ритнат. Измърмори само някаква мръсотия под носа си.
— Е, това е анатомически невъзможно, за съжаление! — заяви Лъки и отпи от бирата си. — Виждаш ли какви работи щеше да научиш, ако не беше напуснал училище още в шести клас. И оттогава тренираш, предполагам, все това дето ми го предложи! — Той се разсмя на обидената муцуна на Пере, взе си цигара от пакетчето, оставено на плота, и я запали. Вдъхна с наслада, издиша дима безкрайно бавно и се ухили: — Може и Уилис да ти помага в тая работа, а?