— Няма да помогнеш на Тоби, ако и ти се разболееш, скъпа — каза й той. — Хайде, иди да си починеш. Обещавам ти, добре ще го пазя.
Рейчъл трябваше да признае, че е прав, вмъкна се, капнала, в леглото на Слейд и веднага заспа. Но сънят й беше тревожен, защото се вслушваше с едно ухо в мъчителното дишане на Тоби и тихия му хленч. На няколко пъти чу как Слейд приказва тихичко на детето, как го носи на ръце и беше благодарна, че Тоби лежи в силната му, сигурна прегръдка. Странно беше, че това я успокояваше. Още по-странно, че ръцете на Слейд, убийствено бързи при стрелба, можеха да се грижат толкова нежно и внимателно за едно бебе.
Слейд нямаше основания да се съмнява дали ще е добър настойник на децата — мислеше си в полудрямка Рейчъл. Та той стана за тях повече от баща, много повече от Джонатан. Вече не можеше да повярва, че е имало време, когато не е искала Слейд да поема грижата за децата, убедена, че е абсолютно неспособен за такава роля. Беше се лъгала, о, как се беше лъгала. Сега поне го признаваше. Докато Рейчъл потъваше в дълбок сън, Слейд свиреше тихичко с хармоничката стара френска приспивна песен и гледаше лицето й — измъчено, угрижено и все пак толкова хубаво на светлината на огъня. Гледаше я и люлееше детето, за да го приспи.
На сутринта дойде Сийкс, спусна вдървените си крака от коня, извика, та стопаните да го чуят, защото така повеляваше учтивостта на индианците, а после влезе в къщата да прегледа Тоби. Рейчъл и без него беше вече разбрала, че детето е сериозно болно и може би няма да живее. Въпреки всичко, което направиха за него тази нощ Слейд и тя, състоянието на Тоби рязко се бе влошило
Големите му сини очи сълзяха и бяха зачервени, имаше огромни лилави сенки, сякаш някой му бе нанесъл два удара. От носа му непрекъснато капеха мътни сополчета, гърдите му свистяха дрезгаво, а щом се закашляше, повръщаше гъста жълтозелена кашица. Бореше се за всяка глътчица въздух и не можеше да я поеме с малките си дробчета. С всяко вдишване гърдичките му се повдигаха толкова силно, че можеха да му се преброят ребрата. Гореше в треска, а гърдите му хъркаха толкова шумно, че Рейчъл можеше да ги чуе отдалеч. Вече не викаше от болка, а тихичко стенеше. Рейчъл беше като болна от страх за него.
Въпреки юлската жега тримата със Слейд и Сийкс поддържаха огъня със стъбла от овча опашка, за да не престава да се вдига пара от тенджерата. Непрекъснато варяха чай от млечка и наливаха Тоби ту с него, ту с чай от овча опашка, галеха малкото му гърло, когато не искаше да преглъща. Сменяха топлия компрес на гърдите му. Нищо не помогна и в края на краищата Рейчъл и Сийкс вече не знаеха какво да правят. Отчаяна, Рейчъл помоли Слейд да отиде в Уйчито и да доведе лекар.
— Не всички са шарлатани. Има и няколко добри лекари в града. Доведи доктор Фейбрик, ако го няма — доктор Оуенс или доктор Алън. — Не добави, че последният се занимава и с труповете, не искаше да мисли, че и Тоби може да умре.
Слейд препусна с черния си жребец. Сега можеха само да чакат, да се мъчат да облекчат страданията на Тоби и да се молят лекарят по-бързо да дойде.
Най-сетне пристигна доктор Фейбрик, който беше изродил в Уйчито стотици деца и затова имаше известен опит с детските болести. Той прегледа внимателно Тоби, установи, че пулсът му е много слаб и че има бронхит. Доктор Фейбрик направи всичко, което беше по силите му. Но сподели с Рейчъл и Слейд, че почти няма надежда детето да оживее.
— Бебето е много дребно и слабичко, няма нито теглото, нито ръста на седеммесечно кърмаче — обясни им лекарят. Затова бронхитът му е в толкова тежка форма. Детето просто няма сили да се справи с него. Моля ви, не се упреквайте за нищо. Направили сте всичко, което е било по силите ви, както и аз. Сега всичко е в божиите ръце. Много съжалявам. Ако бебето остане живо… — Той помълча малко, после добави: — Ако ви трябвам, ще дойда утре сутрин пак.