Вече по здрач добрият доктор се сбогува, след като отклони поканата им да остане за вечеря. Когато той си отиде, а с него и надеждите на Рейчъл, тя седна до люлката на Тоби. Люлееше го бавничко, бореше се със сълзите и се молеше безмълвно бог да запази живота на малкото. При всяко мъчително вдишване на Тоби сърцето й се свиваше, изпълваше я ужасен гняв срещу собственото й безсилие. Да, тази безпомощност беше най-страшното. Та тя така го обичаше, а той имаше такава нужда от нея.
През дългата нощ устата и ноктите на бебето станаха синкави. После изведнъж, малко след полунощ, Тоби изхърка още веднъж и умря.
Внезапната тишина подсказваше на Рейчъл, че детето е мъртво, но тя не искаше да повярва и продължаваше да се моли. После коленичи до люлката и сложи глава на гърдите му. Вече не чуваше и не чувстваше нищо.
— Тоби — повика тихичко, защото още не вярваше. — Тоби! — Може би се лъже и той още диша. Ужасена, Рейчъл сложи длан над устата му. Нищо! В отчаянието си тя го разтърси, сякаш можеше да го събуди. Но Тоби не даваше признаци на живот. — Не, о, моля те, мили боже, не! — стенеше тя, сложила ръка на устата си, за да сподави риданията. — Не!
Тя коленичи, зарови лице в ръцете си и заплака. Струваше й се, че сърцето й ще се пръсне. Тялото й беше студено като лед, стомахът й се присвиваше, струваше й се, че земята се е отворила под краката й, за да я погълне. Беше й зле, виеше й се свят, боеше се, че ей сега ще припадне. Главата й беше празна, обземаше я странно вцепенение и тя вече не можеше да разсъждава.
— Не, не! Той не е мъртъв! Не е мъртъв! Не е възможно! Не е възможно! О, Тоби, Тоби!
Той беше нейното бебе, нейното дете. Беше го приела с цялото си сърце, а сега нищо и никой не можеше да й го върне. Как беше възможно изведнъж да изчезне? Спомняше си как го държеше на ръце, как го хранеше, как го люлееше, как се чудеше на мъничките му пръстчета, как си играеше с крачетата му, а той се смееше от удоволствие. Спомняше си учудените му кръгли очи, сладкия му дъх на мляко и пудра, малкото му юмруче около пръста й, първия му смях, първото зъбче. Всичко това бе изчезнало, толкова бързо и завинаги. Както бе изчезнала майка й. Рейчъл беше останала без майка, сега остана и бездетна. Това не биваше да става. Тоби трябваше да живее. Тя трябваше да го гледа как расте, как става мъж и на свой ред има деца. Но това никога нямаше да стане и тя се чувстваше изоставена, стара и самотна, толкова самотна.
Не, не беше сама. Рейчъл го разбра, когато усети върху раменете си две ръце, не обичливите ръце на майка си, които уталожваха всяка нейна болка, а ръцете на Слейд. Той пак беше до нея, както всякога в трудни мигове, откакто беше дошъл. Той й помогна да стане и я изведе навън, за да не събуди братчетата и сестричетата на горкото бебе. На тях и без това ще им дойде много, толкова скоро след смъртта на баща им мислеше си Слейд и усети как го изпълва безсилен, страшен гняв срещу този бог, който бе допуснал Тоби да умре.
Слейд заведе Рейчъл в обора да се наплаче там до насита, защото после щеше да й се наложи да се овладее и да се появи сред хората със спокойно лице, въпреки мъката, бушуваща в нея. Да, тя щеше да го направи, защото не би искала децата да я видят разплакана. Рейчъл трябваше да е силна заради тях.
Седнал в сянката до къщата, Сийкс ги видя как прекосяват заедно двора. Слейд беше прегърнал със силна ръка раменете на хълцащата Рейчъл. Детето беше умряло. Сийкс стана и изчезна след миг в мрака. Малко по-навътре в прерията той вдигна ръце към звездното небе и запя индианската молитва за мъртвите.
В обора Рейчъл хлипаше в прегръдката на Слейд. Той я придържаше и я галеше успокоително по косата, защото не знаеше как иначе да я утеши.
— Защо, Слейд, защо? — питаше го тя, недоумяваща, като че ли той знаеше отговора на нейния въпрос. Но той не го знаеше. — Защо трябваше Тоби да умре, защо?
— Не зная, Рейчъл. Не зная защо стават тези неща. Не зная защо Господ го допуска. Много бих искал да зная, но не го зная. Не е справедливо, не е честно. Но такъв е животът, скъпа и ние не можем да го променим. Можем само да го изживеем, да се опитаме да го изживеем добре.
— Но Тоби, Тоби беше толкова малък и невинен! Защо Бог му отне шанса да изживее живота си, защо? Защо нямаше късмет? А сега, сега е мъртъв, а беше толкова мъничък и му беше толкова… толкова рано да умира!
— Ние всички ще умрем, Рейчъл — каза тихо Слейд, — от деня, в който се раждаме, почваме да умираме. Просто едни умират по-рано от други. Кой знае, може би Тоби е един от щастливците. Не зная. Животът е суров, Рейчъл и в края на краищата всички ще умрем. Само че силните се борят по-добре и за тях смъртта идва по-късно, това е всичко.