От време на време, рано сутрин или по здрач, тя отиваше там, за да остане насаме с мислите си и да сложи полски цветя върху хълмчето сред покритата с високи треви безкрайна прерия. Рейчъл се грижеше за гроба на Джонатан не по-малко, отколкото за останалите. Беше простила на мъртвия онова, което не можа да му прости, докато беше жив.
Сийкс си бе отишъл — и без туй този път остана по дълго от обикновено, — а Рейчъл се питаше със свито сърце дали ще го види пак. Изведнъж разбра, че колкото и да вярва, че той никога няма да се промени, Сийкс е стар човек с душа омрачена от предвиждания за бъдещето, в което няма място за него и събратята му. Техният начин да живеят в хармония с природата изчезваше заедно с огромните стада бизони, за които й беше разказвал. Всяка зима смъртта го следваше все по-отблизо по петите и сега вече знаеше, че в душата си Сийкс се радва на идването й.
Тя тъкмо бе коленичила в тревата до гробовете и утринното слънце позлатяваше косата й, когато Сийкс дойде да се сбогува. Приближи се бавно на коня с вързани за седлото два денка и още преди да спре и с мъка да се спеши, тя вече знаеше, че Сийкс си отива и стана, за да изрази уважението си към него. Болка прониза сърцето й, защото знаеше, че един ден ще трябва да понесе и неговата загуба. Питаше се вярно ли е, че бог слага върху плещите на всеки човек само толкова тежест, колкото той може да носи.
Сийкс стоя един миг неподвижен, загледан в самотното дърво на хълма. Въпреки дългото горещо лято, лютата зима и безспирния вятър, то простираше храбро клони към небето, сякаш се молеше, или искаше да стигне слънцето и звездите.
После той каза:
— Добро място за гроб.
— Да — отвърна тя тихо и знаеше, че той който нямаше семейство освен нейното, иска да лежи тук, когато настъпи и неговият час.
— Ти ще се погрижиш. — Беше констатация, не въпрос.
— Да — каза тя.
Той кимна — не беше и очаквал друг отговор. После тъмните му очи се взряха в лицето й, за да го запомнят добре, той протегна ръка да я положи с изпълнен с обич, толкова познат за нея жест, върху косата й.
— Все си мисля — тя е като слънчева светлина — каза той тихо.
— О, Сийкс, Сийкс! — възкликна тихо Рейчъл. С плувнали в сълзи очи тя прегърна приятеля си и го притисна силно към себе си. Един дълъг миг той я държа в обятията си, а разкривените му стари пръсти галеха с любов косата й. После той поклати тъжно глава и отстъпи внимателно, но решително стъпка назад, извърнал глава, за да не види Рейчъл колко е разстроен. Преди да яхне коня, измъкна предвидливо чадъра от товара върху гърба му. Погледна още веднъж към Рейчъл, която стоеше мълчалива и разплакана.
— Другото лято пак дойда — обеща той и се престори, че изобщо не вижда сълзите й — надявам се тогава друсам на колене малкото на Воин и Полско Цвете. Воин мъдър мъж, като Сийкс, а мъдър мъж никога не се опитва заповядва на любовта, но когато тя дойде, слуша песента на сърцето си.
После индианецът отвори с леко изщракване чадъра и препусна — горда, странна фигура на фона на безкрайния хоризонт. Рейчъл гледаше подире му, докато той се изгуби от погледа й, сълзите блестяха върху почернялото й от слънцето лице, сърцето й преливаше от нежност. По свой начин Сийкс току що й бе казал, че я обича, а също, че и Слейд я обича.
Беше краят на юли и август вече навлизаше победоносно в страната. Равнините бяха изпълнени с дъха на прясно ожънати ниви. Мъжете се трудеха от ранно утро до късна вечер, жънеха онова, което бяха посели. По това време работната ръка не достигаше, та и момчетата трябваше да помагат, даже Андрю. А момичетата, дори Нейоми, помагаха на Рейчъл да готви за гладните мъже. В цялата околност мъже обикаляха от ферма на ферма да помагат, а жените ги следваха, за да поемат готвенето. Във фермата на Гюс всички ратаи бяха от Средния запад и той ги задържа след жътва, да помагат и да се веселят на сватбата му.
Рейчъл пожела от все сърце щастие на младоженците. Но вече знаеше, че що се отнася до Ливи, наистина не се е лъгала. Като езическия бог Янус, тя имаше две лица. Привидно беше сърдечна, весела, доброжелателна, но зад тази маска се криеше лош характер. Беше ужасно ревнива и намрази Рейчъл, защото Гюс я е ухажвал, макар да знаеше, че тя никога не му е давала дума. Сега Рейчъл често улавяше враждебните, остри погледи на момичето и се чувстваше като избоден игленик, смаяна от омразата и неприязънта на младата шведка. Ливи умееше майсторски да прикрива злобата си и на сватбата успя да убеди всички, освен Рейчъл, че е сладко и любвеобилно женче, чудесна съпруга за Гюс.
Тя наистина ще е добра съпруга, защо не? — мислеше си Рейчъл. Не се съмняваше, че Ливи много ще работи, за да убеди всички съседи на десет мили наоколо, че е идеална жена и домакиня. Изобщо нямаше да проумее, че тук всеки е така зает с грижите за собствената си ферма, че изобщо не го интересуват успехите или неуспехите на околните. Рейчъл не харесваше шведката, но искрено я съжаляваше, защото според нея Ливи никога няма да е истински щастлива, ще държи само на външния блясък и, което беше още по-тъжно, изобщо няма да забелязва разликата. Още повече съжаляваше Гюс, че се остави така лесно да го измамят. Но може би с течение на времето неговата любов ще помогне на Ливи да се освободи от несигурността и страха, ще я направи по-добра и по-обичлива. Не беше изключено Гюс никога да не прозре колко злоба се таи в душата на съпругата му, кой знае.