Беше така потънал в спомените си, че дочу шумолящите стъпки на Рейчъл по сухата трева, когато тя беше вече почти до него. Със школувания инстинкт на стрелец, Слейд пусна картата и посегна мълниеносно към колтовете.
— За бога, Рейчъл! — изруга той, когато я видя и прибра пистолетите в кобурите. — Друг път не се промъквай по този начин до мен!
— Не съм се промъквала, Слейд. — Тя се наведе и вдигна картата. — Какво значи това, Слейд? — попита тя и му я подаде с трепереща ръка.
— Не ме питай, Рейчъл! — заповяда той. — Още повече, че изобщо не би искала да знаеш.
— Напротив, искам. Имам право да зная, Слейд!
— Не, нямаш!
— О да, имам. Ти ми даде това право, Слейд. Защото прогони Гюс и разказа на семейство Кейфе, че съм ти годеница. Не биваше да го вършиш, ако не искаш да имам права върху теб, ако не искаш да стана част от твоя живот. Затова те питам: Какво означава тази карта?
— Е добре — отвърна той, след като поразмисли. — Ще ти разкажа. Но това, което ще чуеш, няма да ти хареса. Да не кажеш после, че не съм те предупредил, че не си настоявала. Той си пое дъх, после каза навъсено: — Това е безвкусна шега, съзнателна обида, предизвикателство, на което не мога да не отговоря. Това означава, че ако са ми останали поне капчица гордост и смелост, — а ти знаеш, че те не ми липсват, Рейчъл, — трябва да отида в града и да убия един човек.
Още докато Адам подаваше картата на Слейд, Рейчъл си помисли подобно нещо, но въпреки това сега стана бяла като платно.
— Но… защо? Защо?
Слейд не отговори веднага. После отвори най-сетне заключената врата към спомените за тъмното си минало, разказа й за бурната си младост, за скандалния дуел в Ню Орлиънс и непознатото момиче, което бе обичал. Рейчъл го слушаше мълчаливо, не смееше да го прекъсне, защото усещаше, че е първият човек, комуто той разказва всичко това.
— Спомняш ли си, че ти бях разказвал за едно момиче в Ню Орлиънс, което обичах и, което… което умря — попита той? — Рейчъл кимна и той продължи: — Името й беше Терез Дювалие, беше крупие в игрален дом във Френския квартал. Имаше и черна кръв в жилите си, беше проститутка, защото по онова време за жени като нея нямаше друга възможност, ако искаха да получат нещичко от живота. — Слейд замълча, спомни си какво беше тогава положението на жени като Терез Дювалие. После продължи и сега думите се изливаха като поток, сякаш са били заключени прекалено дълго в него. — О, Рейчъл, тя беше толкова тъмнокоса, колкото ти си руса, с дълга гарваново-черни коси, а кожата й беше почти бяла. Беше толкова хубава и аз толкова я обичах — изповядваше се той и думите му се забиваха като нож в сърцето на Рейчъл. — Обичах я, макар да знаех, че заради черната й кръв, няма да мога да се оженя за нея. Това би убило моя баща. Той нямаше да го преживее и макар да не го почитах, не исках да ставам причина за смъртта му.
— Но аз имах приятел, или поне в началото ми беше такъв. Дигър Тибо също беше влюбен в Терез и тя предпочете изпърво него. Беше пет години по-голям от мен, по-опитен и светски така поне си мисля сега, — всеки случай имаше и повече пари, защото моят баща ме беше изпъдил от къщи без петак в джоба. Но Дигър беше бесен, Рейчъл, по-бесен и от мен, а в семейство Тибо са ставали ужасни неща. Бяха се женили толкова дълго помежду си, че почти всички бяха на границата на лудостта, а Дигър беше измежду най-тежките случаи. Въпреки това привличаше симпатиите на плантаторските синчета.
— Разбира се, Дигър не беше истинското му име, казваше се Доминик. Наричахме го Дигър, защото имаше неприятния навик, излезе ли на дуел, да изпраща съперниците си в гроба. Прякорът беше зловеща шега, защото в Ню Орлиънс мъртвите се погребват над земята, иначе има опасност, когато реките придойдат, водата да ги отвлече.
— Дигър се държеше зверски с Терез, биеше я с камшик, както беше шибал преди войната робите си, унижаваше я по начини, които не искам да ти описвам. Много пъти се опитвах да я склоня да го напусне. Но тя ужасно се боеше от него, от това, което е способен да й стори, въпреки че междувременно се бяхме влюбили един в друг и не изпускахме случай да се срещаме тайно. Уверявах я, че ще я защитя, но тя продължаваше да се бои.
— А после, една нощ, докато играехме фаро в дома, където работеше Терез, Дигър изведнъж почна да твърди, че тя е подменила в моя полза картите в тестето, за да може той да загуби, а пък аз да спечеля. Той стана от масата, разтърси я, удари я и тогава Терез не издържа. Тя се развика, почна да го ругае и не спря, докато не каза всичко: колко го мрази и че ние тайно се обичаме, че ще избяга с мен, че не иска повече да го вижда. Това беше истерия и аз я заведох у дома й. Там дойде вест от Дигър — той ме викаше на дуел, а предизвикателството си беше надраскал на върху тройка купа, картата, с която беше загубил тази нощ. Беше пиян и не искаше да чака дуелът да бъде подготвен както му е редът. А понеже аз също бях пиян, приех, бесен от яд, предизвикателството.