— Това Рейчъл ли ти го каза? — попита Слейд, разярен.
— Ами. Трябва ли някой да ми го казва? Нали те гледах как я зяпаше тая карта — като че призрак беше видял. Аз съм от Юга и зная много за дуелите. Туй, дето го разправи Адам и като зная, че преди да дойдеш тука, си бил наемен убиец, то ми стига, няма нужда да съм ясновидец. Нали зная, че картата е предизвикателство за дуел. Но сега съм тук, за да ти кажа, че днес хората вече не се дуелират и миналото е погребано, Слейд. Не можеш вече нищо да промениш. Нито сега, нито когато и да било. Никой не може, това е положението!
— И така да е, но мъж, с поне капчица смелост в сърцето, не се отказва от дуел — отвърна упорито Слейд.
— На времето и аз мислех така — съгласи се Поук, — но Улис ме научи на нещо по-добро. Ти не познаваш Улис, таткото на Рейчъл. Но той и госпожа Виктория, нейната майка бяха добри хора, такива рядко се срещат. Те ме прибраха преди години, още преди войната, преди госпожица Рейчъл да се роди. Бях роб, избягал от Юга и бях стигнал криво-ляво до Севера. Крадях, за да не пукна от глад, спях по улиците, когато Улис ме видя и ме доведе в дома си. Бях се почти побъркал от страх от ловците на избягали роби, а се срамувах, че съм избягал. Все ми се струваше, че е било подло. Но Улис ми каза, че в този живот често се иска повече кураж, за да избягаш, отколкото за да останеш и да се бориш.
— Вече нямах семейство, децата ми ги продадоха нагоре по реката, а жена ми… ами белият човек… ако може да се нарече човек — тоя, дето му бяхме роби, той една вечер се напи и я би и я изнасили, понеже отказала да легне с него и с негови приятели. И тогава й се изредили всичките. Като свършили, тя вече била мъртва. И тогава аз го убих. Затова избягах и затова ме беше толкова страх да не ме спипат ловците на роби. Щяха да ме обесят. Но Фремънт, Улис и Виктория ме скриха и ме запазиха, и после те ми станаха семейството.
— Затова искам да поговорим, Слейд, понеже не понасям да причиняват мъка на щерката на госпожа Виктория, затова. Зная, че на онуй момиченце в къщата ще му се пръсне сърцето, ако ти се случи нещо и не се върнеш. Нали имаш почтени намерения за детето, или? Искам да кажа… както наобикаляш вече от месеци тук и се държиш като да си от семейството, реших, че сте се разбрали с госпойца Рейчъл и ще се жените. Да не би да съм на погрешен път?
— Не, не си — отговори кратко Слейд.
— Защо тогава рискуваш госпойца Рейчъл да овдовее преди да е станала омъжена жена? Не е честно, първо натири стария Окс, а сега ще избягаш и ще я оставиш на сухо, така ли? Нея Окс много не я интересуваше, но тебе те обича, Слейд, а госпойца Рейчъл е от жените, дето си дават цялото сърце на обикнатия мъж. Казвам ти го тук и сега, случи ли ти се нещо, детето няма да те забрави, докато е живо. Според мен, ако един мъж обича една жена, той не рискува да я изостави така.
— Не, Поук, прав си — съгласи се Слейд и се качи на капрата. — Но, дали му харесва или не, един мъж трябва да изпълни дълга си. И не се тревожи за мен или за Рейчъл, чу ли какво ти казах? Тя е силна жена и ако ме обича, както твърдиш, сърцето ще й подскаже, че съм длъжен да загърбя миналото си, да очистя всичко пред себе си, ако искаме да заживеем заедно, както тя си го представя и както си го представям и аз. Щях ли иначе толкова да се замислям какво мога да й причиня. Не бой се! Зная да как да се пазя и ще се върна. Бъди сигурен!
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА
Тази вечер, дълго след като Слейд, Адам и децата си отидоха, а Фремънт и Поук си легнаха, Рейчъл седя на прага на къщата, потънала в мълчалива молитва. Знаеше, че не може да възпре Слейд да се срещне с Дигър Тибо, че стрелецът би се презрял като страхливец, ако не приеме предизвикателството. По някакъв свой, странен начин, тя също не искаше да попречи на дуела.
Неочакваната поява на Тибо в живота на Слейд беше отворила всички стари рани, беше пробудила предишните му чувства към Терез Дювалие. Досега тези рани и чувства бяха само умиращи, почти забравени спомени — Рейчъл беше сигурна, че е така. Но Дигър им беше вдъхнал нов живот и предишната болка и страст бяха пламнали с нова сила. Рейчъл не се лъжеше: Слейд ще бъде свободен да я обича и да гради с нея новия си живот, само ако погребе миналото и затвори книгата със спомените.
Тя се опитваше да надвие страха си, като си повтаряше, че Слейд е добър професионалист, как иначе би останал толкова време жив. Но доводите на разума не бяха достатъчни. Нещо в разказа му беше я уплашило до смърт, но не можеше да каже какво именно. Знаеше само, че не се ограничава с факта, че Дигър Тибо е хладнокръвен убиец. Рейчъл си припомняше, отново и отново, трагичния разказ на Слейд. Но ужасяващото си оставаше неуловимо. Мислеше си, че Слейд може да умре, а тя никога да не му каже, че го обича. Дълбоката мъка след смъртта на Тоби и тежкият труд по жътва не й оставиха време, а тя все чакаше подходящ момент.