Не беше ли чакала прекалено дълго? Тази мисъл я терзаеше, не я напускаше и вече почти бе решила да препусне към фермата на Слейд. После съобрази, че и той и децата сигурно вече спят, че ще ги събуди и ще трябва да каже на Слейд пред всички какво изпитва към него. Рейчъл реши, че ще му го каже сутринта, още в зори. Господ й дължеше поне това. Нима можеше да е толкова жесток, та да й отнеме Тоби, а сега и Слейд, и то преди да му е признала любовта си. Не, не можеше да се примири, трябваше да намери изход.
В далечината проблясваха светкавици и напомняха фойерверк. Но не се чуваше гръм, не валеше и това уплаши Рейчъл. Нещо ужасно се надигаше в природата и страховете й се засилиха. Тя се прибра и си легна. Но дълго не можа да заспи, а после сънува кошмари, в които Слейд стоеше насред прерията под съвсем черно небе, а някъде наблизо тъмна фигура се смееше сатанински и от пистолета й бълваха пламъци.
На заранта небето беше оловно, дъждовните облаци в далечината носеха мрак, беше задушно и влажно, вятърът беше слаб, някак потискащ и наоколо не помръдваше нищо — беше неестественото затишие преди лятна буря. Яхнала Сънфлауър, Рейчъл се взираше тревожно в хоризонта, защото се боеше от проливен дъжд или дори нещо по-лошо. Въпреки това продължи да язди, решила да изпълни мисията си. Не й беше за пръв път да се прибере мокра от дъжда, положително нямаше да е и последният.
Ева каза на Рейчъл, че Слейд е потеглил още в зори, но не към града, а към далечните ниви. Беше взел два чувала шишета и консервени кутии. Затова момичето предполагаше, че е отишъл да се упражнява в стрелба, за да е готов за срещата си с Дигър Тибо. Рейчъл наистина свари стрелеца да се цели по шишета и кутии, които беше наредил върху една скала сред прерията.
Като я видя да слиза от коня, той я изгледа строго. После наведе сърдито лице към револвера, изхвърли празните гилзи и отново го зареди.
— Само си си губила времето да идваш дотука, Рейчъл — каза той рязко. — Няма да ме склониш да се откажа от намеренията си.
— Зная.
Това го накара да млъкне за миг. Завъртя, за да го провери, барабана на револвера, после пъхна, доволен, оръжието в кобура. Приближи се към нея, скръстил ръце на гърди.
— В такъв случай какво те носи насам? — попита с леден тон.
Рейчъл отдавна не се беше сблъсквала с някои неприятни черти в неговия характер и сега се почувства уязвена. Неприязнената му сдържаност я възпря да му прави тъкмо сега признания в любов. Не знаеше какво да каже, как да се държи. Почти съжали, че беше дошла. Въпреки това не можеше и да яхне коня и да се прибере. Преглътна, а после каза:
— Дойдох да се сбогуваме, за в случай, че… че… — Рейчъл си прехапа долната устна, очите й плувнаха в сълзи: — О, Слейд, Слейд — извика тя с треперещ глас. — Защо трябва да си толкова коравосърдечен тъкмо днес, та нали знаеш колко много, колко много… наистина, не съм го заслужила! Зная, зная, че аз…
— Наистина не си го заслужила — измърмори той и я прегърна, притисна я към себе си, целуна я по косата. — Прости ми, скъпа, съжалявам. Държа се така защото се боя да не отстъпя, страхувам се, че няма да мога да отида в града и да те оставя. Но аз съм длъжен да го направя, Рейчъл, ти трябва да разбереш, че не мога да не отида, още повече, че знаеш причината.
— Да, да, разбирам, че е твой дълг, но не мога да не го мразя, защото не искам да отидеш. О, Слейд, толкова ме е страх. Пази се, моля те, пази се!
— Обещавам ти. — Той помълча малко, притисна треперещото й тяло към своето, сякаш не можеше да понесе раздялата им.
Беше заровил лице в косата й, беше затворил очи и галеше нежно къдриците й. После изведнъж чу жребеца си тревожно да цвили. Слейд вдигна глава и се взря с безмълвен ужас в невероятната, ужасяваща картина пред очите си. — Боже милостиви! — възкликна той. — Какво, по дяволите, е пък това?
Рейчъл се обърна и пребледня като платно. Докъдето поглед стигаше, небето беше като огромен кръвоизлив. Беше бледо, болезнено-зелено, с жълто-сивкави жилки, неумолим, застрашителен черен мрак беше сякаш готов да ги погълне. Той сякаш кипеше в преливащ котел и се разливаше по целия небосклон. Лекият ветрец беше утихнал, всичко беше застинало, неподвижно, а това беше предостатъчно, за да всее страх, защото в прерията винаги нещо се движеше. Не се чуваше нито звук и нищо не помръдваше. Тишината беше зловеща, напрегната, създаваше чувството, че внезапно се е задушила цялата земя.