Рейчъл и Слейд се взираха, затаили дъх, в колоса, затъмняващ небето, двамата бяха като джуджета спрямо невероятната му големина и силата, с която напредваше и поглъщаше хоризонта, сякаш дошла откъм морето гъста мъгла. Не, това не бяха подлудели буреносни облаци, които след малко ще се разкъсат и ще излеят съдържанието си. Мълнии не прорязваха този могъщ облак, не се чуваше и боботещ гръм. Като на котешки лапи се приближаваше титанът, промъкваше се бързо и ловко като пума, готова за скок. Слейд не беше виждал нищо подобно. Но Рейчъл знаеше какво е.
— Това е торнадо — каза тя тревожно и усети изведнъж как тъпанчетата на ушите й се изопнаха. — Трябва да се опитаме да се приберем в къщи и да се скрием в мазето, само там можем да сме на сигурно място.
Изтичаха и двамата към конете, които сега цвилеха високо и тревожно, дърпаха се, кръжаха и се вдигаха на задни крака, показвайки бялото на очите си. Рейчъл и Слейд с мъка успяха да ги яхнат и конете препуснаха като бесни. Рейчъл се озърна и разбра, че въпреки всичко вече е късно. Черният облак почти ги беше настигнал, той се олюляваше и се издуваше, готов да им разкрие скритата си истинска същност — смъртоносна сатанинска смесица от демонична сила и адска ярост. Беше като гигантска чиния, която се въртеше в небето като дервиш, после взе да се издължава и се превърна в тръба, готова да се забие като свредел в земята.
Сега дойдоха и шумовете.
Беше като тътена на милиони и милиони скакалци, като бръмченето на безброй пчели и насекоми. Ставаше все по-силен, докато се сля в ревящ и виещ хор на ужаса, в смразяващ кръвта надгробен вой на безброй дяволски гласове, събрани в грозен, пронизителен крясък, който съпровождаше демоничното сливане на небе и земя, покорило цялата прерия.
Гладното изчадие адово беше разтворило паст, поглъщаше всичко на пътя си, помиташе кал и боклук, угояваше призрачното си тяло, докато то стана тъмно и се превърна в огромна извиваща се змия, а тя пълзеше през равнината, изблизваше с отровния си сатанински език всичко на пътя си, растеше и се издуваше от дяволския си пир.
— По-бързо, Рейчъл, по-бързо! — изкрещя Слейд, надвиквайки ужасния вой, когато се обърна и зърна този отвратителен изрод на природата, който се спускаше от небето и безмилостно ги преследваше. — Бързай, за да си спасиш живота, Рейчъл!
— О не, няма да успеем, Слейд — извика му тя, но силното бучене заглуши думите й. — Такова чудовище уби родителите ми! Те не са потърсили убежище, а са се опитали да избягат. Слез от коня, Слейд, слизай, Слейд!
Рейчъл спря кобилата, нави бързо юздите и скочи. Краката й току що бяха докоснали земята, когато Сънфлауър препусна презглава. Слейд изруга, сигурен, че Рейчъл си е загубила ума и сега неговият жребец ще трябва да носи и двамата. Той обърна коня и препусна обратно, за да вземе Рейчъл. Но тя не му позволи да я качи на седлото.
— Слизай, Слейд — извика тя пак. — Слизай, ако не искаш да умреш!
Стрелецът просто не можеше да я остави на съдбата й, ако не друго, щяха поне заедно да умрат. Той скочи от седлото, нави юздите и пусна Форчън. Бурята беше измъкнала фибите от косата на Рейчъл и сега тя се увиваше край лицето й и го шибаше. Приличаше на луда и Слейд помисли за миг, че е загубила разсъдъка си. С гръб към торнадото и развени поли, тя стоеше като знаме на вятъра. Опита се да се задържи на крака, отметна коса, присви очи, за да се запази от праха, който ги заслепяваше и пареше кожата като въгленчета.
— Натам! — извика тя и посочи с пръст. — Торната яма!
Запрепъваха се, превити о две, натам. Слейд я придържаше, помагаше й, опитваше се да я запази от праха и вятъра. Но дори той нямаше достатъчно сили, за да се противопостави на грубата сила, която ги накара най-сетне да коленичат. Изпълзяха на четири крака последните метри до издълбаната яма и се притиснаха към земята. Слейд почти прикриваше Рейчъл с тялото си.
Сега торнадото беше черно като нощно небе, защото беше погълнало в огромната си зейнала паст тонове черна пръст. То идваше право към тях. Бяха безсилни, както бяха безсилни пред божието могъщество и гняв. Вече се мислеха за мъртви. Сърцата им биеха като едно, гърди до гърди, и двамата бяха изпълнени с ужас, но и с някаква странна, дива, неудържима възбуда, защото ако наистина трябваше да умрат, оставаше им поне утехата, че само на едно торнадо се оказа по силите да ги убие.
Знаеха, че е вече близо. Шумът беше оглушителен, като на останал без машинист локомотив. Той се носеше към тях, свирката му цепеше въздуха, а земята тътнеше под безбройните му колела. След миг беше вече над тях и огромното черно чудовище профуча по ръба на ямата. Натискът беше толкова силен, че тъпанчетата им за малко не се спукаха, торнадото ги притисна към земята и дробовете им се изпразниха в миг. Пясъкът ги заслепяваше, смъкваше кожата им, а те се вкопчваха един в друг в безплодно усилие да си помогнат. Сега не съществуваше нищо освен ужасяващата, необяснима ярост на бруталното, неподвластно на нищо насилие на природата, което ги превръщаше в нищожни прашинки