Той вдигна парите от пода, подреди грижливо банкнотите и ги пъхна в джоба си. Монетите остави. После нахлупи енергично черното си сомбреро, сложи черното наметало, наведе се с гримаса и стовари върху раменете си тежкото тяло на Декана. Фактът, че човекът е бил убит, нямаше никакво значение, в Дъдж Сити цената на един мъж беше 250 долара и Слейд не искаше да изтърве такива пари. Без да хвърли поглед към някого, или поне към Лоли, той се запъти, без да каже нито дума, към затворената врата на „Червената жартиера“ и сребърните му шпори издрънчаха в тишината.
Пред кръчмата вятърът заудря Слейд с ледени юмруци. Той нахлупи още по-ниско шапката, вдигна яката и пое по безлюдната главна улица.
— Господин Меверик, господин Меверик!
Като чу гласа, който викаше името му, Слейд се обърна и видя едно момче да се втурва към него от вратата на тъмна съборетина. Беше Тимъти, незаконен син на проститутка. Той припечелваше джобни пари като разсилен, метач и изобщо с каквото му паднеше. Едно от доброволно поетите му задължения беше да ходи всеки ден до дървото за бесене и да взема от там чувала с пощата, която дори чиновниците от щатската поща не се решаваха да разнасят лично из града.
— Господин Меверик — каза задъхано, почервенял от студа, Тимъти, когато настигна Слейд. Това, че момчето не съзря нищо необичайно в трупа върху раменете на мъжа, говореше достатъчно красноречиво за морала в този град. — Току що се получи писмо за вас — обясни Тимъти. — Пътувало е с месеци, личи си по плика, — та си помислих, че трябва да го получите час по-скоро.
— Благодаря ти — каза Слейд — сложи тежкия труп на земята и хвърли на момчето четвърт долар, а то го улови, въпреки вятъра, с наистина завидна сръчност.
Когато Тимъти си тръгна, Слейд разкъса писмото и прочете обърканото и изцапано от сълзи послание. После изпсува продължително и люто. Сви на топка плика с двата листа и ги пъхна в джоба на наметалото. После стовари трупа върху якия кон на Декана, отвърза своя жребец и го яхна. Хванал юздите на втория кон, Слейд пришпори своя и препусна срещу подивелия Син северен вятър.
От малкото горно прозорче на „Червената жартиера“ Лоли го видя, с отпуснати рамене и свито сърце, как напусна града. После се обърна и започна да се съблича за поредния мръсен и брутален кретен, който вече се беше изтегнал върху почернялото от времето месингово легло.
Беше Коледа, а коледното настроение в Драй Гълч беше наистина твърде своеобразно.
ГЛАВА ТРЕТА
Прерията, Канзас, 1875
Денят беше оловно сив и мрачен, тъмните облаци и снегът, който не спираше да вали, го правеха още по-потискащ. Белите снежинки контрастираха с черните дрехи на шепичката хора, събрали се в прерията, за да отдадат последна почит на Индия Бийчъм. Те се трупаха, треперещи, край гроба и си пожелаваха час по-скоро земята да я затрупа, а те да се приберат на топло.
Беше толкова студено, че дългите вълнени шалове на опечалените изпращачи бяха замръзнали пред устите им и те с мъка можеха да дишат. Ръцете на мъжете, които носеха Индия, бяха станали на чуканчета въпреки ръкавиците, когато спуснаха бедняшкия й ковчег в плиткия гроб, който бяха изкопали с мъка тази заран в замръзналата земя. За миг им се стори, че ще изтърват ковчега от безчувствените си пръсти, но ето че той най-сетне опря дъното и свещеникът подхвана заупокойната молитва. Трябваше да вика, за да го чуят въпреки виещия вятър.
Честите вихрушки шибаха безмилостно хората, свличаха кожата от лицата им, вдигаха роклите на жените и показваха безсрамно бельото и чорапите им. Но мъжете изобщо не го забелязваха, бяха твърде заети с усилията да се запазят от враждебната стихия.
— В ръцете на всемогъщия Бог предаваме душата на нашата починала сестра, а тялото й на земята. От пръст си направен и на пръст ще станеш — гърмеше с прегракнал глас свещеникът. Сега гробарите можеха най-сетне да посегнат към лопатите и да почнат да засипват ковчега с купчината пръст до гроба.
Звукът на яко подковани кожени ботуши, тъпчещи зловещата купчина пръст, на замръзналите буци, трополящи по капака на ковчега, зазвънтяха като погребални камбани в главата на Рейчъл Уайлдър и тя направи несъзнателно крачка назад. Значи така свършва животът, мислеше си тя тъжно. Не, наистина не беше справедливо, клетата Индия заслужаваше по-добра съдба.
Едрите буци трополяха безмилостно по набързо скования ковчег, който в това време на годината не беше украсен с нито едно цвете. Рейчъл не можеше да сдържа повече сълзите си, те капеха от очите й, замръзваха по бузите й, а буцата в гърлото й беше толкова голяма, че щеше сякаш да я задуши. Преглътна я с усилие, толкова силно разтреперана от мъка и гняв, че Фремънт Хегърти, нейният дядо, който стоеше до нея, я прегърна закрилнически с ръка и се опита с несръчни потупвания по гърба да я поуспокои.