— Да, аз наистина съм бърз — съгласи се той скептично. — Но Дигър е бил винаги още по-бърз.
Сега Рейчъл разбра какво я беше уплашило толкова в разказа на Слейд за миналото му. Ако Слейд беше стрелял пръв, Тибо щеше да е убит и нямаше да се прицели в Терез Дювалие. Но Дигър беше стрелял по-бързо от Слейд.
— Да, но при онзи дуел с Дигър вие сте се били с обикновени пистолети за дуел, а при тях спусъкът не трябва да се натиска, нали Слейд?
Той я погледна усмихнат и я целуна по носа.
— Скъпа, ти си най-умната жена, която познавам. Имаш пълно право и аз също разчитам на това, че този път Дигър няма да стреля по-бързо от мен.
Но един въпрос си оставаше неизречен между тях: — Какво ще стане, ако той все пак не успее да е по-бърз?
При тази мисъл сърцето на Рейчъл спря да бие. С вътрешния си поглед виждаше как Слейд пада, а земята под него попива кръвта му. Срещу него Дигър Тибо се смееше и въртеше пистолета си в ръка. Нейният сън. Нейният кошмар. Сега за Рейчъл вече нямаше и сянка от съмнение за това какво е изпитала Терез Дювалие през онази нощ под брястовете в Ню Орлиънс: страх за Слейд, страх за мъжа, когото е обичала, страх, че може да бъде убит, да й бъде отнет завинаги. Терез не е разсъждавала, не е искала да бъде разумна. Луда от страх, не си е правила сметки и е платила с живота си, убита от Дигър Тибо. Рейчъл се разтрепери, а Слейд я притисна по-силно към себе си.
Той я целуна нежно. После я облада безмълвно още веднъж, този път по-нежно и тя вече не изпитваше болка, а само горчива мъка, защото лежеше може би за последен път в прегръдката му, може би той за последен път я целуваше, притискаше я към лятната трева и я издигаше до звездите. Когато това свърши, двамата станаха и се облякоха.
— Рейчъл — каза той тихо. — Никога не съм ти го казвал, защото все не можех да намеря подходящите думи. Но сега трябва да знаеш, че те обичам. Обичам те отдавна, а не исках да се откажа от Терез само защото мислех, че съм й длъжник. Но днес дългът ми ще бъде изплатен. — Той млъкна за малко, а после продължи:
— Странно, но от дълго време имам чувството, че тя е тук, в сърцето ми и се опитва нещо да ми каже, а сега разбирам какво. Иска да ми каже, че е мъртва и нищо не може да я върне, каквото и да сторя. Затова трябва да забравя миналото и да започна нов живот с друга жена. Защото когато обичаш някого, искаш той да е щастлив, а не да прекара остатъка от дните си в траур. Разбираш какво искам да ти кажа, нали Рейчъл? Ако не се върна не ме забравяй, но и не се отдръпвай от живота. Не ме превръщай в светец. Обещаваш ли ми го, скъпа?
— О, Слейд, не! Как бих могла?
— Ти можеш да го направиш и ще го направиш. Защото си силна и защото те обичам и искам да си щастлива, дори ако не се върна. Затова те моля да ми обещаеш.
— Добре, Слейд! — изхълца Рейчъл. — Обещавам ти.
Той й се усмихна нежно, а от очите му струеше любов.
Изпи с устни сълзите по бузите й.
— Терез щеше да те хареса, Рейчъл — каза той тъжно. — О да, тя щеше много да те хареса.
После се обърна на пети и тръгна бързо, и я остави разплакана.
През целия си живот не беше изживявал по-трудни мигове.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ Й СЕДМА
Вътрешно Дигър Тибо не се беше променил, но външно изглеждаше стар и похабен. На млади години беше хубав, едър мъж, с широки рамене и тесни бедра, катраненочерна коса и очи, но светла кожа. Не бе имал труден живот, но въпреки това не изглеждаше блестящо. Всеки би му дал четиридесет и пет години вместо неговите тридесет и пет. Безброй бръчици обрамчваха злите черни очи, прорязани от червени жилки и със синкави торбички под тях. Последица от безсънните пиянски нощи. Кожата му беше отпусната, а дълбоките гънки около устата му придаваха нещо зловещо. Дигър се смееше рядко и само когато успяваше да измами някого. Тогава кикотът му караше околните да потръпват. Беше все още строен, защото безредният му живот и пороците се грижеха да не напълнее. Но в него имаше нещо воднисто, призрачно и някои казваха, че приличал на скитащ труп.
Тялото му беше още здраво, но наследствената лудост се засилваше и единственото чувство, което го владееше, беше омразата. Беше издънка на арогантното си френско семейство, в което, за да се запази синята кръв, момчетата се женеха само за братовчедките си от рода Ламартин. Като по чудо беше по-здрав от повечето си роднини, част от които бяха вече мъртви, или по затвори и лудници, където им беше мястото. Но Дигър притежаваше тънък ум и успяваше да внуши, че е само ексцентричен. Това често го бе спасявало от съдбата на роднините, въпреки че на съвестта му тежаха престъпления, за които заслужаваше да бъде затворен, или дори обесен. Но досега беше успявал да се изплъзне от закона.